САКАТИЯТ БОГ

– Обсъдихме аргументите ви обстойно, сестро Благоговение, и сме съгласни. Нашият Смъртен меч извърши светотатство, като се закле във вярност на малазанците. Нещо повече, убедени сме, че нашият Щит-наковалня е заключил същото и вече е в разпра със Смъртния меч.

– И кой ще спечели тази борба за власт в базираната ви на суша армия?

– Няма съмнение, сестро Благоговение. Смъртният меч ще трябва да признае престъплението си и да се покае. Ако откаже, ще бъде лишена от титлата и привилегиите, които дава тя. Дошло е времето. Отмъщението на Вълците на Зимата вече трябва да започне.

– Всичко това е възхитително – каза сестра Благоговение и се наведе напред. – За жалост Форкрул Ассаил настояват за нещо повече от съюз на сили, които случайно – поне за момента – споделят обща кауза. – Повиши глас: – Сега ще коленичите. Ще се закълнете в служба на волята на Форкрул Ассаил.

Дори брат Усърдие се почувства зашеметен от мощта на магията на сестра Благоговение. Срещу това никой простосмъртен човек не можеше да устои, колкото и да бе благочестив или дисциплиниран.

Тронната зала отекна от дрънченето на броня и оръжие, докато воините периши коленичиха върху зацапаните с кръв плочи на пода.

Усърдие се обърна към Благоговение:

– Сестро, с нетърпение очаквам да използвам тези поданици. И съм щастлив, че още идват насам.

Тя кимна и се отпусна на трона.

– Какво са вълците, ако не псета, все още непокорени с бой?

Усърдие се намръщи.

– Каузата им е справедлива, сестро Благоговение.

– Несъмнено, братко. Но дивото е без дисциплина. Дори дивачеството трябва да бъде контролирано, да му се даде посока и цел. Ние ще бъдем насочващата ръка.

– Както кажете, сестро. – Загледа мълчаливо перишите, които още бяха на колене.

– Изглеждате замислен, братко.

– Размислях дали да пратя тези воини срещу Господаря на Драконовата колода.

Благоговение го погледна учудено, после попита:

– Брат Спокойствие, какво мислите за тази идея?

– Моля само да ми бъде дадена привилегията да ги командвам, сестро. Доколкото разбирам, вражеската армия е съставена от малазанци, а имам да уреждам сметки с малазанците.

– Пратете ги тогава, брат Усърдие. Разбийте защитата им, Спокойствие, и ако можете, изкарайте ги на открито. Смея да заявя, че дори владеенето на лабиринтите не ще ги спаси. И ще открием с какви други ресурси разполага той, ако изобщо има такива.

– Искате ли да бъде доведен окован пред вас, сестро?

Тя помисли малко и отвърна:

– Не. Главата му ще е достатъчно.

Роякът Елитри се изви високо във въздуха и затули половината небе. Сянката, която хвърли, се просна над злочестата безжизнена пустиня и потече като черна вода. Миризмата на страдание бе натежала във въздуха, а гладът на скакалците бе неутолим, както винаги.

Сянката намери плячката, но и внезапното изстиване на въздуха не се оказа достатъчно, за да я предупреди за бързо приближаващата се заплаха, и скакалците й налетяха. Огромният облак надвисна и за миг сякаш потръпна, а след това от недрата му изригна крилато същество. Понесе се стремглаво надолу към проснатото в безсъзнание тяло върху каменистата земя, а след него с грохот на крилете се спуснаха Елитрите.

Ноктести ръце се пресегнаха надолу, сграбчиха тялото и го надигнаха без усилие. С тътен на криле съществото отново се извиси в небето, а скакалците закръжиха объркано зад него.

От тялото, което държеше, Гу’Рул усещаше вкуса на живот, но този вкус отслабваше. Запита се дали всъщност няма да занесе на Геслер и Сторми труп. За него бе все едно. Тази жена, Смъртният меч на Сивите мечове, бе загубила командването, а такива провали издаваха слабости на характера – по-добре тези слабости да бъдат разкрити сега, отколкото по-късно, когато можеше да е заложен животът на хиляди.

„Загуба на време е това. Вече се приближавах към врага. Дестраянтът не трябваше да ме призове да се върна.“

Шай’гал очакваше с нетърпение предстоящата война. Горчивият вкус на древните спомени бе силен в К’Чаин Че’Малле. Не можеше да има удобно пренаписване на историите така, както, изглежда, бе обичайно сред расата на хората. Никакво съчиняване на митове за отминала слава и чест, каквито никога не е имало. Престъпленията, извършени тогава, бяха толкова безчестни, колкото и извършваните сега – и в бъдеще. А в мига на избиването нищо от това всъщност нямаше значение. Кой е нанесъл първия удар преди всички онези хиляди години бе несъществено. Единствено важно бе кой ще нанесе последния удар.