САКАТИЯТ БОГ

– Не плачи, приятелю. Не знам какво ме очаква. – Пристъпи към Ублала. – Оставил съм ви достатъчно храна и вода за седмично пътуване. По-натам, каквото – такова. – Протегна ръка. – Хайде, да си стиснем ръцете.

Но Ублала награби бога в пламенна прегръдка.

След малко Драконъс се освободи.

– Даваш ми основание за онова, което трябва да опитам, приятелю. Ако чародейството трябва да умре, то магията в смъртната душа ще се съхрани. Или поне искам да вярвам в това.

– Убий го, Ублала! – изсъска Ралата. – Убий го веднага – можеш го! Прекърши му врата! Вземи му меча!

Ублала потръпна, после сви рамене.

– Тя все това разправя. Не го мисли сериозно, Драконъс. Честно. – Избърса очите си. – Довиждане. Никога вече няма да те видя. – И избухна в сълзи и захлипа, скрил очите си с ръце.

Когато обаче Ралата притича и посегна към ножа му, я перна небрежно и тя отхвърча, тупна тежко на земята и не помръдна.

Драконъс се наведе над нея и се намръщи.

– В несвяст. Е, това си го биваше.

Ублала подсмръкна и отвърна:

– Жените винаги ревнуват от приятелите на мъжа. Вечно казват лоши неща за тях. Понякога се опитват да ги наръгат с нож. Понякога правят секс с тях. Понякога бягат с тях. Понякога толкова се побъркват, че просто пукват. Но всичко това просто е глупаво.

Драконъс се изправи, тръгна, после спря и се обърна към Ублала.

– Всичко добро, Ублала Пунг.

– Не умирай, Драконъс.

Богът се усмихна.

– Ще се постарая.

Ублала погледа, докато приятелят му се стопи в изригналия черен призрачен мрак, видя как тъмното придоби очертания – разперени криле, дълга змийска шия, огромна глава с редици дълги като ятагани зъби, зловещо жълти очи.

Драконът се извиси в небето и огромните криле изсъскаха като студена вода по горещи камъни, щом съществото възви в кръг и отлетя.

Теблорът въздъхна, наведе се и вдигна торбата с храна, тежките мехове с вода и оръжията си.

Сграбчи Ралата за глезена и я повлече.

Както беше в несвяст, че то жена си беше толкова зле, колкото и бебе.

Брат Усърдие пристигна много преди кортежа и стъпките му отекнаха в дългата тронна зала. Всички петна кръв си стояха, оплискани и размазани по мраморните плочи, по колоните от двете страни и по стените зад тях, а и на самия трон, на който седеше сестра Благоговение.

Тук, в същата тази зала бе започнало Възмездието и подобаваше да се напомня на всички влизащи. Той спря пред Благоговение и заяви:

– Трябва да приемем, че са изгубени за нас, сестро.

– Надушвам дим, братко.

– Наистина.

– Чудесно. – Тя помълча. – Изгубени. Любопитна дума. Мъртви ли са, или са изменили на великата ни кауза?

– Ако е първото, сестро, трябва да обсъдим отново враговете, съюзени срещу нас.

– А ако е второто, ще трябва да преоценим верността между

нас.

– Проблемът е основно със сестра Смирение – заяви брат Усърдие. – Справедливост е вторична.

– Не съвсем вярно, братко. Справедливост е в сърцевината на идеалите, към които биха се придържали, а Смирение държи на практичното. Боя се, че дългият й плен, а сигурно е бил ужасен, е увредил духа й. Всъщност трябва да се надяваме, че по-скоро тя е мъртва, отколкото горката подведена Справедливост.

– Получих известие от обсадата, сестро. Щурмът е провален.

Благоговение се надигна.

– Но как е възможно това?

– Сестра Опровержение ме уведомява, че Акраст Корвалайн е неефективен срещу командира на обсадените.

– Невъзможно… Освен ако е бог? Асцендент?

– Нито едно от двете, както ми се съобщава. Този мъж – смъртен – се титулува Господаря на Драконовата колода. Командва лабиринтите по непонятен за сестра Опровержение начин. Но това, което тя описва, най-сетне обяснява внезапната поява на онази армия. Пристигнали са през портал, през лабиринт. Тъкмо затова не са могли да се доближат толкова до нас тук при Шпила, където магическото ни влияние е най-силно.

– Разбирам. В такъв случай силата на този господар не може да ни предизвика.

– Все пак с армията си представлява военна заплаха. Ето защо съветвам да изпратим нови три легиона, командвани от друг Чист.

– Подгответе легионите, братко, но не ги пращайте в Естобанси. Още не. Предизвикателството, наложено от Господаря на Драконовата колода, ме… интригува. Ще помисля малко повече как да се справим с него.

– Както наредите, сестро.

В този момент вратите се отвориха и Усърдие се обърна към влизащите. Придружавани от двама Чисти, воините в тежка броня закрачиха към трона – цяла дузина офицери от най-висш ранг.

– Внушителна гледка са, нали, сестро Благоговение? – промърмори брат Усърдие.

– Да, братко, наистина внушителна.

Воините спряха на десет крачки от подиума.

Брат Усърдие ги огледа, после се обърна към единия от придружаващите ги Чисти.

– Брат Спокойствие. В пристанището ли са закотвили корабите си?

– Да, братко. Вече са слуги на Възмездието.

– Добре дошли, Сиви шлемове на перишите – заяви сестра Благоговение. – Вашият жест не оставя в умовете ни съмнение за верността на твърденията ви.

Един от командирите наведе почтително глава и рече: