САКАТИЯТ БОГ

Зърваше за миг брат си, там, където ужасяващият звънлив смях не секваше, където бликаше кръв, където телата на лиосани се трупаха все по-високо и те заставаха върху тях, мъчеха се да се укрепят едни срещу други, и оръжията святкаха. Лице, което едва можеше да разпознае, толкова разкривено бе, мечът Хуст го теглеше извън всякакъв предел на изтощението, извън границите на всичко, което може да понесе едно човешко тяло. От лицето му виждаше белите кости под прозрачната плът, всички вени, артерии и гъстата червена плетеница кръвоносни съдове, виждаше кървавите сълзи, стичащи се от очите му.

Нощ бе дошла при шейките. Пясъкът отмерваше времето в някакъв вид безмълвие, някакъв вид тишина под всичко това, и зрънцата се хлъзгаха надолу, и вече бе дошла вечността преди разсъмване, времето на Стража. Той стоеше. Сражаваше се, разкрачен широко, за да стои крепко на хълма от трупове.

„Виж го. Във вечността преди разсъмване. Когато сред смъртните куражът е най-слаб, когато страхът впива нокти на прага и не иска да пусне. Когато човек се пробужда в такава самота, че стонът се изтръгва от гърдите му. Но после… усещаш го, затаил дъх. Усещаш го. Не си сам.“

„Стражът те брани.“

Нямаше да се прекършат, нямаше да отстъпят – всички, които стояха сега с него. Загиваха и загиваха от двете му страни.

Беше същество от пепел и кръв, беше споена в нещо смътно оформено в човешка плът, закалено от натрошената кост на предците й, и продължаваше да се бие, защото брат й нямаше да отстъпи, защото самата граница, която бе Светлопадът и раната, вече се бяха превърнали в мястото, където щеше да се реши всичко.

А лиосаните продължаваха да идват, връхлитаха с подивели очи от вихрения хаос – повечето дори нямаха време да реагират, да осмислят кошмарния свят, в който току-що са нахълтали, преди някоя пика да ги прониже или меч да ги посече. Така че умираха там, на прага, и възпираха другите, напиращите след тях.

Нямаше представа колко от народа й са останали и едно видение, което я бе споходило преди столетие, може би дори повече, с Йедан Дериг, застанал сам пред разлома, последния, който щеше да падне, сега се върна: не като ужасяващо въображение, а като пророческа истина.

„И всичко това защото не пожелах да коленича пред Брега.“

Нямаше дракон, който да атакува през разлома. Дойдеше ли някой, вече нямаше да се поколебае. Щеше да се хвърли, да се довери на Йедан, че ще убие проклетото същество, да се довери на силата на собствената си кръв, че ще завладее умиращото създание, ще го сграбчи здраво, ще сграбчи кръвта му и ще я вдигне нагоре, все по-високо и по-високо, за да сътвори стена и да запечата портала.

„Защо чаках? Защо се възпротивих?“

„Защо повярвах, че свободата ми изобщо струва нещо? Защо си въобразих, че имам правото сама да избирам съдбата си? Или да реша да я отхвърля?“

„Само победеният коленичи. Само роби, тези, които са предали живота си в ръцете на други.“

„Но сега… бих го сторила. Да спася народа си, тази жалка останка. Елате при мен сега, мои деца вещици. Вижте ме как коленича. Изцедете кръвта ми. Готова съм.“

Един лиосан падна под удара на меча й на колене пред нея, като в подигравка към внезапно обзелото я желание, и над главата му тя видя брат си – видя как се обърна, видя как очите му я намериха. Погледите им се сплетоха.

Ян Товис изхлипа и кимна.

Йедан Дериг разпери ръце настрани и изрева:

– Назад! Десет крачки!

И нека дойде драконът.

Пред очите й Спинок Дурав отново влезе в тронната зала и тя се зачуди къде е отишла усмивката му. Лицето му не понасяше строгата физиономия, носеше я като неподходяща маска. Правеше го набръчкано, след като трябваше да е гладко, караше очите му да потрепват, щом ги вдигнеше, за да срещне погледа на седящия на трона.

Миришеше на изгоряло дърво, все едно че влачеше зад себе си смъртта на гора, а и дим се вихреше около нозете му, около коленичилото му тяло, като змии, които можеше да види само тя.

– Ваше величество.

– Говори. – Гласът беше напрегнат, пресекнат. – Какво става с легионите ми?

– Някои водачи – отвърна Спинок, навел очи, – са смутени в душите си. Миризмата, понесена от този вятър…

– Ако огънят се приближи, градът ще изгори.

– Срещу този пожар, ваше величество, само вие можете да се изправите, защото е по ваша воля – вече го разбираме. Виждаме скръбта ви, макар все още да не можем да разберем смисъла й. Какъв бе договорът, който сключихте със Силана? Защо опустошава тя цялата страна? Защо настъпва към гордия Карканас?

– Гордия? – Думата прозвуча като подигравка. – Вече съм един призрак между много, а тук има място само за призраци. Ако трябва да бъдем забравени, градът трябва да падне. Ако трябва да бъдем простени, градът трябва да погълне престъпленията ни. Ако трябва да станем прах, градът трябва да стане на пепел. Така трябва да свърши това.

– Пътувахме дълго, ваше величество. От Външните блата, по хиляда скрити пътеки, които само крадец би могъл да запомни. А след това насилието отне водачите ни. Кръвта на Елейнт.

– Прокълната кръв!

– Ваше величество?