САКАТИЯТ БОГ

Звуците на битката се приглушиха, смътни и далечни като вълни на някоя невидима пясъчна ивица. Последва малко по-силно изскърцване, щом свали забралото и го щракна. Гледката пред него изведнъж се нацепи, накъсана от запоените под хаотични ъгли решетки. Дъхът му изпълни тясното пространство на шлема.

Вдигна боздугана, изправи се и тръгна.

Някой друг вече бе наложил властта си над тялото му: краката му, които го понесоха надолу към брега; очите му, търсещи път през бледите неподвижни тела; ръката, държаща оръжието, и другата, сгъната в лакътя, понесла тежестта на щита – вече не му принадлежаха, не се отзоваваха вече на неговата воля. „Не влизаш доброволно в такава битка. Как би могъл? Не, някоя друга сила те повежда натам, движи те като кукла. И се гледаш, докато вървиш все напред, изумен и невярващ. И целият онзи страх, той вече е кух, просто едно празно място. И ревът отвън е заглушен от рева вътре – на собствената ти кръв, на собствения ти дъх – и устата ти вече е напукана от жажда, и си готов да убиеш собствената си майка за глътка вода. Но, разбира се, няма да го направиш, защото ще е грешно – и тази мисъл те кара да искаш да се разсмееш. Но ако го направиш, знаеш, че няма да го удържиш, знаеш, че започне ли този смях, няма да спре.“

„Така ли беше в първата ми битка? Затова ли можех да си спомня толкова малко – само замръзнали мигове, онези мигове, които посягат и те хващат за гърлото? Които те принуждават да видиш всичко, което не искаш да видиш, да помниш всичко, което се молиш да забравиш?“

„Така ли беше?“

Вече се катереше през струпаните тела, студената плът хлътваше под стъпалата и коленете му като мокра глина… погледна през рамо вдлъбнатините, зачуден колко са нелепи. А после продължи напред и пред него имаше раздрана стена, ледерии и шейки на колене, или превити на две, или мъчещи се да се измъкнат от гора от крака, притискайки раните си… помисли си, че ще види разплакани лица, отчаяние, но изкривените от болка лица бяха сухи и всеки вик, пропълзял през собствения му рев, бе вик на сурова болка. „Само това. Нищо друго. Звук без усложнения, можеш ли да го чуеш?“

„Ако можеше да има един бог, с един глас, точно този звук щеше да издаде – за да ни спре всички в безкрайната ни лудост.“

„Но продължавай да гледаш, Уидал. Виж истината. Ние не слушаме.“

Провря се през тези капнали от умора и ранени другари и продължи напред сред гъстото множество. Вонята го разтърси. Касапница, клоака, воня толкова гъста, че го задави. Едва се сдържа да не повърне – вътре в шлема – но не, нямаше да го направи. Не можеше.

Вече бе обкръжен от лица, отвсякъде. Никой не говореше, а погледът в очите им беше безизразен, по-безизразен от всичко, което бе виждал. И всички напираха към предната линия, движеха се напред да заемат местата си, да запълнят празнините, непрестанно отварящите се празнини, сякаш държаха да заявят: „Щом ще ни избиете всички, убийте мен сега. Но не мислете, че ще е лесно.“

Изведнъж се почувства готов за това. „Крачиш, докато нещо не препречи пътя ти. И тогава стоиш, докато не паднеш. Кой изобщо е казал, че животът е сложен?“

Потоците и теченията го бяха отнесли към левия фланг, далече от онова неподвижно ядро в центъра, където смехът на един меч бе побрал цялото безумие на Брега, всяко късче от него.

Видя Бревити, макар че отпървом не я позна – жизненото чаровно лице, присмехулният поглед в очите й, всичко си бе отишло. На тяхно място имаше маска от мокра кръв върху засъхнала кръв, върху кръв, превърнала се в черен катран. Прорез бе разтворил едната буза и бе оголил два реда червени кътници. Нищо язвително не бе останало, но тя командваше тази част от предната линия, стегнала волята си като юмрук.

От лявата й страна двама шейки паднаха и трима лиосани настъпиха напред, за да разширят пролуката.

Зяпнал в съвършената, секваща дъха простота на това, което имаше нужда от него, Уидал се втурна напред да ги пресрещне.

Това бе нещо ново. Ян Товис го усещаше. Йедан Дериг бе придвижил бойната линия напред, до самия ръб на разлома, и бяха удържали срещу Лиосан. Този път подстъп нямаше да има. Нямаше да им отстъпи нито крачка.

Не беше обяснил нищо и докато се биеше, притискана здраво напред срещу раната, от която лиосаните се изливаха като кръв, тя започна да разбира, че този път няма да има никакъв отдих, не и докато едната или другата страна не падне до последния войник. Започналото нямаше да свърши, докато и последният меч не замахне надолу и не се забие дълбоко в гърчеща се плът.

Как го беше разбрал? Какво бе направил от другата страна на портала? Какво бе видял?