САКАТИЯТ БОГ

Баба му куцукаше сега до него. Мястото й не беше на тази пътека, в тази пустиня, но ето, че беше тук. А може би изобщо не беше баба му, просто някоя вещица, която сплита тръстики в кокалестите си ръце, прави играчки за децата от селото. Подаръци.

„Талисмани. Помня как ги раздаваше. Играчки, казваше, и клатеше глава. Безплатни играчки! И всички те тичаха към теб, и се смееха.“

„Но ти заплиташе защити в онези кукли. Благословии, магии против болест. Нищо силно, нищо, което да спре, да речем, наводнение или лавина. Но бащата, който размаха юмруци. Чичото, който се пъхна под завивките посред нощ. Те си платиха за стореното.“

„И раните, които изцеряваше. Треските, които отнемаше.“

„Тъй че, бабо, ще измина този последен път. В твоя памет. Направи ми кукла за тази болка.“

„И хвани това дете за ръка. И му кажи отново как ще си платят за стореното.“

Години наред, преди ноктите й да се изтъркат на кървави ивици от всичко, по което бе дращила, Смайлс носеше в себе си един сън. Носеше го като бисер в натрошена раковина. За ден в бъдещето, когато е майка и е родила близначета. Две момиченца, които пищят и съскат, както правят момиченцата. Играят на брега под бдителния й поглед.

И тогава, в един мрачен, безрадостен сезон – със сиви небеса и набъбнали вълни – старците идваха при нея. „Рибата си е отишла“, казваха. „Духовете трябва да бъдат усмирени. Избери една, майко, и направи от нея дар от нашия народ, нашия дар към жадните води.“ А тя си тръгваше и повикваше дъщерите си да се върнат в колибата.

Бяха от низше потекло. Цялото семейство. Съпругът и бащата на близначетата си бе отишъл, може би мъртъв. Всичко зависеше от нея. Едното дете благословено, другото – прокълнато. Но можеше да се спори кое от двете за какво. Знаеше всичко за това.

Нощ на жестоки ветрове, на огньове, съскащи от водните пръски. И Смайлс щеше да тръгне, с ножове в ръцете. И щеше да избие до един всички онези старци – с всичкия им глад, с цялата им нужда сега, когато бяха твърде стари вече, за да ловят риба, сега, когато единствената власт, която все още имаха, идеше със заплахите и предупрежденията им за гневни, отмъстителни духове. Да, щеше да им покаже един отмъстителен, гневен дух и даровете, които щеше да поднесе на гладното море, щяха да утолят хиляда духове от дълбините.

Тези сънища бяха като мед на езика й, натежал от соковете на наслада и задоволство. Подозираше, че такива сънища се крият в сърцата на всички. Копнежи за справедливост, за отплата, за изравняване на везните. И, разбира се, онова горчиво подмолно течение на знание, че всичко това е невъзможно, че толкова много би се вдигнало в съпротива, в самосъхранение дори, за да съкруши този сън, крехките му кости, туптенето на сърцето му – дори то не можеше да отнеме сладката радост, драгоценната надежда.

Кладенци за монетата, милеарни камъни за гирляндите, гробни могили за бесовския танц – светът беше пълен с магически места, очакващи желания. Империи вдигаха залози, откриваха турнири, стремяха се да издигнат високо герои от простолюдието – „и всички се втурват нагоре със своите сънища. Но спрете. Погледнете назад. Богове, огледайте се наоколо! Ако единственото, което търсим, е бягство, какво казва това за света, в който живеем? За онова село, онзи град, онзи живот?“

„Отчаяни сме със своите сънища. Какво – о, какво – казва това?“

Тъй че онези две деца бяха забравили за играчките. Не беше изненадана. Помнеше деня, в който седна с последните играчки, които си имаше, но срещу нея не седеше никой. Къде беше сестра й? Бяха я взели. „Но как ще си играя?“

– „Дете, взеха я отдавна. Не можеш да помниш онова, което никога не си имала. Излез сега и си играй със Скела.“

– „Скела е знатна – тя само ми заповядва.“

– „Така са нещата, дете. По-добре да свикваш.“

В съня си пазеше убийството на Скела за накрая.

Братята на Кътъл бяха на стената, когато ги връхлетя. Помнеше стъписването си. Градът им падаше. Братята му току-що бяха загинали, докато го бранеха. Войниците на Хендж бяха в пробива, катереха се над развалините, излизаха от прахта и виеха като демони.

Тъй че – уроци. Никоя стена не е несъкрушима. А човекът с решителен дух може да загине точно толкова лесно, колкото и страхливецът. Би предпочел да вярва, че не е така – нищо от това. И че децата може да бъдат оставени да си играят, без да се тревожат за предстоящото. Да си играят, както той и братята му си бяха играли, без да съзнават иронията, докато се нападат с дървените мечове и се борят да защитят някое сметище зад рибарските кейове, умират един по един като герои в някакъв въображаем последен отпор, отдават живота си, за да спасят рояците мухи, пищящите чайки и купищата раковини. Където е коленичила безпомощна девица или нещо такова.

Девица, открадната корона, скъпоценното око на богиня. А какви разкази за подвизите си заплитаха, нали? В онези дълги зими, когато сякаш сивото болнаво небе искаше да рухне върху целия град, да го съкруши завинаги, те живееха и умираха в бляскавата си епичност.