САКАТИЯТ БОГ

– Разцепена е цялата. – Изправи се и се обърна към мъжа до себе си. – Какво има в тоя?

Бившият ротен готвач се почеса по брадата.

– Масло за фенери. Подкови. Восък, смазка…

– Смазка?! И не ти ли хрумна, че можеш да използваш малко от нея на проклетата ос?

– Пестяхме я за когато стане съвсем лошо, сър. Може би беше грешка, да.

– Добре. – Поурс въздъхна. – Пусни влекачите и ги прати напред. Ще огледам по-внимателно какво още има горе.

– Да, сър, но не мисля, че някой ще се върне за каквото решите, че още ще ни трябва.

Поурс се огледа. Бяха изостанали от обоза. „Мамка му!“

– Все пак… може някое дете да се е скрило под одеялата, както изпълзяват от най-неочаквани места. Или да е болно.

– Аз да се заема тогаз, сър.

– Разпредели влекачите с останалите.

– Слушам, сър.

След като онзи тръгна, Поурс се качи във фургона и се захвана с огледа, като се мъчеше да не обръща внимание на огъня, който някой бе запалил в гърлото му, и на усилващото се чувство за безпомощност.

Буренцата със смазка бяха почти празни – само няколко шепи от вонящата лепкава каша – тъй че бездруго нямаше да е стигнала да се спаси оста. Опита се да избута настрана едно буре с подкови, но вече не му беше останала сила за това. Изкатери се през него и потупа най-близката бала.

– Да има някой долу? Събуди се или ще те оставим!

Тишина.

Извади камата си и сряза балата. „Резервни униформи? Богове на бездната! Влекачите ако го разберат, жив ще ме одерат.“ Сряза още малко. Пълнеж за дюшеци. Оловни топки за прашки – „нямаме никакви прашки. Кой е интендантът на тая идиотщина? О, аз. Да.“

– Така значи – замърмори той. – Старши сержант Поурс, уволнете интендант Поурс. Мога ли да го направя, лейтенант? Можеш, защото аз ти казвам, или искаш да докладвам на Юмрук Кайндли? Моля ви, сър, не, не правете това. Той ме мрази! Странно, не мрази мен, старши сержант. Нима, сър? Сигурен съм, старши сержант. Умерено. Надявам се. Добре, никакви извинения повече за стареца – мрази ни всички. Така става с плешивците, като почнат да събират гребени…

– Интендант Поурс.

Вдигна глава. Видя Юмрук Блистиг при задницата на фургона.

– Юмрук?

– Трябва да говоря с теб.

– Да, сър. Какво мога да направя за вас?

– Можеш да ми дадеш буретата ми.

– Буретата? О, онези бурета.

– Ела тука, Поурс, не съм в настроение да те гледам отдолу.

Поурс се провря обратно до задницата на фургона и скочи долу – непохватно. Коленете му се огънаха и той изруга и приклекна.

И ножът, насочен към сърцето му, го прониза под рамото.

Поурс падна назад и се изхлузи от острието. По прашната земя плисна кръв като червени капки дъжд. Усети, че е зяпнал нагоре към Нефритените странници.

– Добре тече – измърмори Блистиг и го погледна отгоре. – Ще свърши работа.

Чу го как се отдалечи и му се дощя да се разсмее. „Спестява ми един нощен поход.“

Всичко бе тихо за малко, а после усети, че се унася. И тогава чу хрущене на стъпки до главата си. Примига и отвори очи. „Я! Сивия, Вършача – дошъл е за мен. Знаех си, че заслужавам специално внимание.“ Гнилият скелет се наведе и се взря в него с черните си празни очни кухини.

Поурс се усмихна.

– Какво мога да направя за вас?

Балм се огледа и се намръщи.

– Та къде е той?

Троутслитър се закашля сухо, преви се, задиша задъхано и накрая изхъхри:

– Сигурно тича по задача за Поурс, сержант.

Детсмел изсумтя:

– Задача? Ума ли си загуби, Троут? Никой вече не тича по задачи. Трябва да е тук. Не, не ми харесва това.

Балм смъкна шлема си и се почеса по темето.

– Троут, що не се качиш горе и да огледаш, а?

– Нищо няма за крадене там, сержант.

– Знам го и ти го знаеш, но това не значи, че някой друг го знае. Хайде.

Троутслитър изпъшка и бавно се изправи. Затътри се покрай фургона.

– Уидършинс – рече Балм, – иди да поговориш с влекачите, виж какво знаят.

– Знаят само как изглеждат собствените им крака, сержант.

– Все едно.

Магът тръгна към предницата на фургона.

– Пълзим – подхвърли Балм и изгледа накриво едва тътрещите се колела. – Късмет ще имаме, ако направим две левги тая нощ.

Троутслитър понечи да се качи.

Стрела на арбалет излетя от тъмното, удари го в десния бут и той изрева.

Балм се обърна рязко и вдигна щита си. Друга стрела се натресе в него, плъзна се покрай лицето му и сряза бузата и ухото.

– Засада!

Фургонът изскърца и спря.

Троутслитър беше паднал и съскаше порой ругатни. Детсмел се хвърли по очи до него.

– Стой мирно, проклет да си – ще го изрежа или не ставаш за нищо повече!

Но Троут бе успял да сграбчи с ръка дръжката на стрелата. Отпра я и я хвърли настрана.

Детсмел го зяпна – не беше издал нито звук.

Троутслитър му даде знаци с ръце: „Някой във фургона.“

Лечителят кимна и се огледа. Балм беше приклекнал ниско зад щита си, приготвил за атака късия меч. Уидършинс не се виждаше никакъв. Последните редовни откъм този фланг просто се бяха стопили напред и макар сиянието от Странниците да къпеше равната пустиня в призрачно зелена светлина, нападателите им също не се виждаха.

Детсмел вдигна камъче и го хвърли към Балм. Удари го в бедрото и сержантът извърна рязко глава.

Още ръчни сигнали.