САКАТИЯТ БОГ

Той примига. Върхът на ножа се бе забил дълбоко, вече стържеше в костта на бузата му. Усети кръвта, стичаща се към челюстта и ухото му.

– Детето не е мое – прошепна.

– О, твое е. Глупак, не можеш ли да го разбереш? Това ще е последното дете на Хундрил! Последното от Изгорените сълзи! Ти си Боен главатар Гал. То ще се роди и ще те погледне в лицето! Как смееш да откажеш това?!

Дъхът му излизаше накъсан. „Останало ли е това в мен? Мога ли да намеря силата, която иска тя от мен? Толкова… много изгубих. Толкова много.“

– Това е нашата последна нощ, Гал. Бъди нашият Боен водач за последен път. Бъди съпруг. Бъди баща.

Плаха, трепереща ръка зашари по кожите, които го загръщаха, и той се зачуди. „Моята ръка? Да.“ Простена и се надигна с усилие. Ножът се хлъзна по окървавената му буза. Взря се в Джастара.

– Синът ми… добра жена си е взел.

Очите й се разшириха. Лицето й пребледня.

Гал отметна завивките и посегна за оръжейния си колан.

Призована от майчини викове, Бадале тръгна с децата си. Садик залиташе до нея. Прииждаха от всички страни като дъх.

Армията се беше раздвижила. Не беше вярвала, че тези войници са способни да се вдигнат отново, да се изправят срещу пустошта напред. Не разбираше извора на силата, която бяха намерили, твърдата воля в очите им. Не разбираше и защо гледаха така нея и Садик, и другите деца от Змията. „Сякаш са ни направили свещени. Сякаш сме ги благословили. Докато истината е, че ни благословиха те, защото сега ние, децата, няма да трябва да умрем сами. Можем да умрем в прегръдките на мъже и жени, мъже и жени, които за този миг стават наши бащи, наши майки.“

Но тук, в лагера на хундрилите, ново дете скоро щеше да дойде на този свят.

Коравите воини бяха обкръжили родилната палатка. Видя труп на кон наблизо и се качи на него.

Децата й я видяха и се обърнаха към нея, защото знаеха какво предстои. Тя погледна надолу, срещна блесналите очи на Садик и кимна.

После съживи гласа си.

– Има майка тази нощ.

Воините се извърнаха към нея – нямаха избор. Щеше да ги накара да слушат, поне за да им даде единственото, което й бе останало. „Както започна всичко, така свършва. Това е, което имам, единственото, което винаги съм имала. Думи.“

– Има майка тази нощ

в пустинята от сънища

под звезди ослепителни

и войници вървят там където

тя ги води по мъртва пътека

край телата оставени в изкопа

вижда тя там където не можем

и без край е небето

вървим след нея неродените

към времето на своето рождение.

Има майка тази нощ

тя води армия деца

какво от нея ще поискате

когато се роди зората?

Какво от нея ще поискате

което би ви дала

само ако можеше?

Има майка в нощта

за дете изгубено в тъмното.

Лица се взираха в нея, но не можеше да проумее онова, което виждаше в тях. И едва можеше да си спомни думите, които бе изрекла току-що, но щом погледна надолу към Садик, той кимна, за да й каже, че ги има, събрал ги е като играчките в торбата, увиснала от ръката му. „А когато стане мъж, ще го запише, всичко това, и една нощ ще го намери странник, поет, певец на приказки и мълвец на песни.“

„Ще дойде да подири падналите.“

„Като новородено дете, ще дойде да подири мъртвите.“

„Садик, ти няма да умреш тук. Не и за много, много години. Откъде знам това? А жената, която спи в другата стая – която те е обичала през целия си живот – коя е тя? Бих искала да видя това, ако можех.“

Виковете на майката бяха затихнали.

Появи се някакъв мъж. Мина през смълчалата се тълпа, която се раздвои да му отвори път. Влезе в палатката. Няколко мига по-късно майката вътре плачеше – звук, който изпълни света и от който сърцето на Бадале се разтуптя. А после: тъничък, жален плач.

Бадале усети, че някой е застанал до нея. Обърна се и видя адюнктата.

– Майко. Трябваше да водиш децата си.

– Наистина ли мислиш, че бих пропуснала това?

Бадале въздъхна и слезе от конския труп. Посегна и хвана ръката на адюнктата.

Тя потръпна като ужилена и я погледна отгоре стъписано.

– Не прави това.

– Майко, кога ще си позволиш да чувстваш?

Адюнктата се отдръпна и след малко вече се бе изгубила сред тълпата. И да й бяха отворили път, Бадале не го видя.

– Има майка тази нощ – прошепна тя. – Но за нея звездите са слепи.

Корик опипа с пръст венците си. Когато го извади и го погледна, беше оцапан с кръв. И това бе добра шега. Умираше от жажда също като другите, но вече от два дни пиеше собствената си кръв. Избърса пръста в бедрото си и огледа другите.

Смайлс щеше да ги надживее всички. Жените бяха по-силни по начини, които никой мъж не смееше да признае. Но пък и трябваше да са.