САКАТИЯТ БОГ

И чу как от всички страни се извиси пронизителен звук. Нейните шейки и нейните ледерии оплакваха падналия си принц. Остави вопълът да я загърне като плащаница.

„Добре дошъл у дома, братко.“

20.

Стояхме и гледахме телата, които падаха и се търкаляха по широките стъпала. Половината град бе в пламъци, а в чифлиците отвън изпаднали в ужас роби влачеха животински трупове на огромни купчини и фенерджии с черни шалове през лицата изливаха масло и палеха могилите подута плът, а черните стълбове се понесоха като демони по земята. В каналите труповете бяха толкова нагъсто, че видяхме как едно мръсно момче не тръгна по моста и залази дивашки по тях, но стигна едва до средата, преди да пропадне, и последното, което видяхме от него, бе малката ръка, махаща отчаяно към небето, преди да потъне.

Повечето уродливи сгърчени бебенца вече бяха избити, по-скоро акт на милост, отколкото проява на някакъв неуместен срам, макар да имаше много неща, за които с право трябваше да ни е срам и кой би посмял да възрази на това? Животните бяха свършили, небесата бяха безжизнени, водите бяха отровени и там, където някога зовеше раят, властваше пустошта, и всичко бе заради собствената ни праведна воля. Последните двама политици паднаха вкопчили се всеки в гърлото на другия, последвани от френетични ласкатели и професионални апологети, търсещи изход, макар да нямаше изход, и скоро те също се задавиха в собствените си лайна. Колкото до нас, е, ние подпряхме окървавените си пики на пиедестала на съборения монумент срещу широките стъпала, седнахме сред отломките и заговорихме за времето. Описанието на Садакар

Падането на Индерас

Слънцето бе залязло. Момчето, най-сетне събудило се, заситни колебливо из стана на хундрилите. Държеше ръцете си все едно беше сгушило нещо в тях. Чуваше виковете на жената – невъзможно бе да не ги чуе – и на всички хундрили, струпали се пред една палатка, докато останалата войска се надигаше като звяр, повече мъртъв, нежели жив, за да започне поредния нощен поход. Спря и се заслуша. Във въздуха се носеше мирис на кръв.

Боен водач Гал чуваше родилните мъки на жена си. Виковете й го изпълваха с ужас. Можеше ли да има нещо по-жестоко от това? „Да донесеш дете на този свят. Кълна се в Падането на Колтейн, не сме ли пролели достатъчно сълзи? Не носим ли техните белези за доказателство?“

Помъчи се да се обърне, загърнат в дебелите кожи, не искаше да слуша повече това, но ле можа да помръдне. Все едно, че тялото му бе умряло този ден. „Родено от умираща майка. Кой се събира около нея сега? Шелемаса. Последната оцеляла шаманка. Но няма никакви дъщери. Никакви синове с жените им. И мен ме няма, и при това дете, това последно дете, за първи път няма да видя как ражда жена ми.“

Нож се опря до бузата му. Гласът на Джастара изсъска в ухото му:

– Ако не идеш при нея веднага, Гал, ще те убия.

„Не мога.“

– Ще те убия за това, че си такъв страхливец. Чуваш ли ме, Гал? Ще направя така, че писъците ти да удавят света – дори виковете на жена ти – или забравяш? Аз съм Семк! Цялата тази нощ – ще я превърна във вечното ти изтезание. Ще се молиш за край – и ще ти го откажа!

– Тогава го направи, жено.

– Не трябва ли бащата да коленичи пред майката? По време на раждане? Не се ли прекланя пред силата, която той самият не притежава? Не гледа ли в очите на жената, която обича, за да види странната, ужасяваща сила – как тя самата дори не го вижда, как гледа покрай него – или не, как гледа вътре? Не трябва ли един мъж да се смири?! Кажи ми, Гал, че отказваш да видиш това отново – един последен път в живота си!