САКАТИЯТ БОГ

Балм отстъпи назад, докато не опря гръб в предното колело на фургона. Мъчеше се да оближе с език кръвта, стичаща се по бузата му. Направи няколко жеста с дясната си ръка, а след това се озърна през рамо към Детсмел и с изплезен все още език му кимна.

Детсмел се спогледа с Троутслитър и му кимна нагоре. „Правим показно.“

Троут извади ножовете си и се присви за скок.

Ракъл стоеше абсолютно неподвижен. Не вървеше както го бяха замислили. Един ранен досега. Юмрукът нямаше да е доволен, но може би щеше да успее да ги измъкне от кашата.

Чу как раненият изсъска:

– Качи се горе, Детсмел, и огледай.

– Ума ли си изгуби, Троут?

– Просто го направи – изръмжа сержантът.

Тежестта на фургона се измести. „Идва. Ей, Детсмел, имам тук една хубава изненада за теб.“ Стисна дръжката на боздугана в дясната си ръка.

Звук от задната страна на фургона. Извърна се и раненият изникна пред очите му. „Мамка му!“

Фургонът отново се разтърси и Детсмел се покатери от едната страна.

Ракъл погледна отново към Троутслитър и видя, че му се хили.

Време беше да се маха. Надигна се, завъртя се рязко…

Ухиленият Уидършинс заби късия меч в корема на кучия син и след това – нагоре към сърцето му.

– Наведи се, Уид! – изсъска Троутслитър.

Той се остави тялото да го дръпне надолу зад някакви бали и попита:

– Къде е другият?

– Повече са – отвърна Детсмел и се смъкна във фургона. – Двама според мен. С арбалети. Залегнали са в плитки ями някъде там.

Фургонът силно се разтърси от другата страна и сержант Хелиан ги зяпна отгоре.

– В беда ли сте, момчета?

– Наведи се, сержант! – изсъска Троутслитър. – Имат арбалети!

– Оу? Къде?

– В пустинята.

Тя примижа накъдето й сочеше, после изкомандва:

– Отделение, развърни се – атакуваме окопани позиции. Време е за лов на зайци. А, и вдигни щитовете – имат арбалети.

Детсмел зяпна Троутслитър, но той само поклати глава.

– Слушай, сержант…

– Имаш един ранен тука, лечител – рече Хелиан и тръгна през фургона, последвана от двама войници от отделението й. Другите бяха заобиколили фургона и бавно настъпиха по фланговете. Хелиан скочи долу. – Сержант Балм, ще държите тук, нали? Ние го поемаме.

– Няма да ги намерите – отвърна Балм. – Видях две сенки да притичват.

– Сериозно? Накъде?

– Към редовните. Изгубихме ги, Хелиан.

– Какво търсеха?

– Гуглата знае.

– Браво, Уид. Макар че щеше да е добре, ако го беше задържал жив – каза Детсмел.

– Не ми беше до приказки – отвърна Уидършинс. – Сигурно са убили Шортхенд.

Детсмел се намръщи. Би трябвало и сам да се сети за това.

– Трябва да го потърсим.

– И да оставим фургона? – изръмжа Троутслитър.

– Нищо няма в този фургон!

– Вярно, извинявай. Улучиха ме. Все едно, май не мога да вървя, тъй че мога да остана и да, ъъ, пазя тука.

– Къде, Троут? – попита Уидършинс.

– Казах, че не мога да вървя, Уид.

– В задника – обясни Детсмел. – Не кърви… тая стрела удари ли кокала?

– Не мисля.

– Цяло чудо с тоя мършав задник…

– Просто иди и намери Шортхенд, става ли?

Детсмел кимна на Уид и двамата слязоха от фургона.

Докато ставаше всичко това, колоната просто ги беше заобикаляла. На отсамната страна бе дошло отделението на сержант Ърб и след като размени няколко думи с Балм и Хелиан, Ърб поведе десантчиците си напред. Балм се обърна към двамата си войници.

– Целеха точно нас.

– Белязаните бурета – каза Уидършинс. – Нищо, че раздадохме всичко на децата. Още си мислят, че го пазим.

– Блистиг – каза Детсмел.

Лицето на Балм се изкриви от отвращение. Той вдигна ръка и изтри още кръв от бузата си. После си облиза пръстите.

– Да убиеш офицери е едно… но Юмрук? Не знам?

– Кой ще е против? – настоя Детсмел.

– Това си е бунт.

– Не нарушаваме заповедта на адюнктата…

– Грешиш. Точно това правим. Тя го направи Юмрук.

– Но той се опитва да убие собствените си войници!

Уидършинс изсъска да привлече вниманието им.

– Един Т’лан Имасс идва насам, сержант.

– Сега пък какво?

Немрящият спря пред Детсмел.

– Лечител, има нужда от теб.

– На теб отдавна не може да ти се помогне…

– Мъжът на име Поурс издъхва от рана от нож. Ще дойдеш ли?

Детсмел погледна Балм и сержантът каза:

– Върви. Аз ще потърся Кайндли.

Шортноус беше побеснял. Останалите рекоха, че трябвало да е той, тъй че той отиде и намери Флашуит и Мейфлай, а малко по-късно към тях се присъедини и Солтлик. Никой не каза кой знае какво, но беше ясно, че Шортноус ще ги води. Не знаеше защо, но не беше в настроение да спори, тъй че щеше да е той, все едно дали го искаше, или не. Поведе ги през гъстата гмеж на редовната пехота; войниците се стапяха пред тях и с празни и измъчени очи ги проследяваха по пътя им.

Можеше да са впрегнати като волове, но това не означаваше, че не обръщат внимание на ставащото около тях. Повечето не си струваше да го дъвче човек, но понякога някой непредпазлив коментар увисваше във въздуха, а след това, щом дойдеше още нещо, се връщаше и нещата започваха да се навързват.