САКАТИЯТ БОГ

– Казваше, че трябва да е възможно да бръкнеш в едно тяло и да зашиеш прободеното, вътре. Не че ще помогне много, ако пробода и дроба. Но няма никаква пяна на устата. Още не. Тъй че… Мисля да опитам. – Вдигна глава. – Двама от вас – раната трябва да се държи отворена, колкото може по-широко – богове, колко мръсни изглеждат пръстите ви, Имасс.

– Нищо живо няма по ръцете ни – рече единият.

– Какво общо има това?

– Няма да донесем зараза на плътта, лечителю.

– Но ножът сигурно е донесъл.

– Кървенето е прочистило раната, лечителю. Най-големият риск от зараза ще е от твоите ръце и инструментите ти.

Детсмел се намръщи, докато вдяваше сухо черво в иглата.

– Онзи стар жрец казваше същото. Но нищо не мога да направя за това, нали?

– Да. Не можеш.

Изведнъж му причерня и той стисна очи. „Невероятно. Самият аз умирам, докато се опитвам да спася друг човек от същото. Има ли изобщо някакъв смисъл в това?“

Отвори очи. Двама Имасс бяха коленичили и посягаха да разтворят раната.

– Бръкнете с пръстите си навътре – трябва да видя колкото може повече. Не, чакайте. Виждам само пръстите ви.

Единият проговори:

– Лечителю. Единият от нас ще задържи раната отворена. Другият ще бръкне вътре и ще намери двата откъснати края на кръвоносния съд.

– Да! Точно така! И щом ги хванеш, стисни здраво – спри изтичането на кръвта, – а после ги събери, за да мога да ги видя.

– Готови сме, лечителю.

– Загубил е много кръв. Изненадан съм, че все още не е мъртъв. Сигурно просто ще го убия. Или ще умре след това. От загуба на кръв. От заразяване. – Замълча и погледна унилите безжизнени лица. – Добре, трябва да махна всичко това от ума си. Почваме.

Чакаха встрани от пътя. Накъсаният край на колоната вече беше подминал. Блистиг стоеше срещу другите скръстил ръце.

Кайндли и Рабанд се приближиха.

Нефритените странници грееха с толкова ярка светлина, че хвърляше резки сенки и сякаш въздухът на самата пустиня беше объркан, съвсем не толкова студен, колкото трябваше да е. Никакъв вятър нямаше и безмълвие обкръжаваше групата.

Блистиг срещна погледа на Кайндли, без да мигне.

– Тази нощ екзекутирах изменник, Кайндли. Нищо повече. Пазех резерви вода – знаех, че ще дойде момент на голяма необходимост.

– Точно тъй – отвърна Кайндли. – Я пак, колко бурета бяха? Четири? Пет?

– За офицерския корпус, Кайндли. И малко за морската пехота и тежките, ако преценим. Нямаше да е много, вярно, но все пак нещо… може би достатъчно. Адюнктата не се ли изрази ясно? Десантчиците и тежките пред всички останали. Всъщност останалите са без значение.

– Лейтенант Поурс не беше под твоя команда, Блистиг.

– Актове на измяна са в компетенцията на всеки командващ офицер, който се окаже на мястото, Кайндли. Действах според военния закон в този случай.

– Онази вода – каза Рутан Гъд – беше раздадена на децата от Змията, по пряка заповед на адюнктата.

– Адюнктата нищо не знаеше за това, капитан Гъд, тъй че говорите глупости.

– Всички знаехме за личния ти склад, Блистиг – изсумтя Фарадан Сорт. – Просто чакахме да направиш хода си. Но първо, не можеш да претендираш за нещо, което никога не е било твое, въпреки че вече го няма. Ако тук има измяна, Блистиг, тя е твоя.

Той се изсмя презрително.

– Точно тук сте се объркали всички – всички! Цялата тази глупост с „всички сме заедно в това“ – тъй че най-низшият копач на кенефи получава същата дажба като Юмрук или капитан, или самата проклета адюнкта – светът не е подреден така, и с основание! Ние, знатните, сме заслужили по-големия дял. Заради по-големите ни отговорности, по-големите ни умения и дарби. Така е уреден светът, приятели.

– Не знаех, че си знатен, Блистиг – подхвърли Фарадан Сорт.

Той се намръщи.

– Има други пътища към привилегията, Сорт. Виж себе си в края на краищата. Дезертьор от Стената, а ето те тук, проклет Юмрук. И Кайндли, издигна се от прост войник, нали? И не беше стремглаво издигане, нали? Десетилетия посредственост, а, Кайндли? Просто надживя всички останали.

– Всичко, което казваш, Блистиг – заговори Рутан Гъд, – омаловажава първоначалния ти аргумент. Май няма нито един знатен тук сред нас. Всъщност само адюнктата може да претендира за това.

– Жена, която предаде собствената си класа – каза с хладна усмивка Блистиг. – Измяната започва от върха, ако ще говорим за Ловците на кости.

– Всички ли се каниш да убиеш, Блистиг?

– Кайндли, оказва се, че не е нужно да го правя, нали? С нас е свършено. Всички тия предупреждения се оказаха верни. Тази пустиня не може да се премине. Провалени сме. Във всяко отношение. – Поклати глава. – Направих проклета услуга на Поурс. Направих го бързо.

– И очакваш някой от нас да го направи също толкова бързо за теб ли? – попита Рутан Гъд.

Блистиг сви рамене.

– Защо не? Вече ми е все едно. Честно. Тя вече ни уби всички. От твоя меч ли ще е, капитан Гъд? Направи ми услуга – направи го леденото.

– Никой няма да те убие тази нощ – рече Кайндли, откопча оръжейния си колан и го хвърли настрани. – Носим тези титли. Юмруци. Хайде да открием първоначалния им смисъл, ти и аз, Блистиг.

– Шегуваш се, старче.