САКАТИЯТ БОГ

Не бяха волове. Бяха тежки. И до ушите им бе стигнала вестта, че са разбили черепа на Шортхенд и вероятно няма да преживее нощта, и че отделение морска пехота е нападнато от засада, като единия е свален, но за щастие е жив. Този, който беше смлатил главата на Шортхенд, май бил изкормен от морски пехотинец, но поне други двама от нападателите се бяха измъкнали.

Не бяха само двама, знаеше Шортноус. Двама с арбалети, да, откраднати от фургон. Но поне още седем с тях. Бандата главорези на Блистиг.

Всяка армия си ги имаше. Създаваха проблем само когато някой глупак ги събереше наедно, а Блистиг беше направил точно това.

Счупване на глава на тежък? И то в гръб? На това трябваше да се отговори. Шортхенд беше чвор в триона на Пънчовците. Беше затъпил доста зъби на този трион. Лош късмет с пръстите, но рязането на дърва си е опасна работа, почти… Шортноус се намръщи… почти толкова опасна, колкото да си тежък.

Толкова по-зле, че Блистиг не беше с хората си, когато ги намериха. Нямаше да го убият обаче. Щяха просто да го оставят да гледа как нагазиха в бандата му гадняри, разоръжиха ги, изпочупиха ръце и крака, а Мейфлай шибна един от тъпаците в бъбрека и го накара да оплиска навсякъде. Да, щеше да е страхотно Юмрукът да види, когато Солтлик намери един от откраднатите арбалети и се опита да го натика с дръжката напред в устата на гадняра. Разни неща се скъсаха, изпращяха и се счупиха, но успя да му го навре чак до средата на гърлото, което си беше успех. Там го оставиха.

Шортноус и Флашуит използваха само юмруците си и млатеха лица на кървава пихтия, а за това потрябваха доста удари, но единствените, които гледаха, бяха редовните и накрая те просто тръгнаха отново напред, защото нищо друго не можеше да се направи.

Някой да пръсне главата на тежък! Това не беше правено. Никога.

Но дори Шортноус се изненада, когато един от редовните, сержант, който водеше отделението си последен, погледна телата на гаднярите, проснати на земята, и заплю най-близкия – не истинска плюнка, само звукът и тръскането на главата, но достатъчно ясно да се разбере. И Шортноус тогава погледна към Флашуит, а после към Солтлик, и те му кимнаха.

Точно както тежките не бяха волове, така и не всички редовни бяха товарни мулета. Бяха видели, бяха чули. Бяха схванали за какво става въпрос. И това беше добре.

По-добре, отколкото да ги избият всичките, нали? „Щеше да отнеме цяла нощ. Ако не и повече.“

– Намерихме го, Юмрук – каза капитан Рабанд.

Кайндли се обърна към Балм.

– Изтегли всички веднага – това е между мен и Блистиг, ясно?

Сержантът кимна, но след това се поколеба.

– Юмрук? Ще го убиете, нали?

– Сержант?

– Ами, сър, просто… ако вие не щете, заради разни правила там, една дума на Троутслитър или на Смайлс, дето е в отделението на Тар, или…

– Десантчик, чуй какво ще ти кажа. Освен ако не държиш да видиш някой от морската пехота обесен, няма да пипате Юмрук Блистиг. Ясен ли съм?

– Да ме прощавате, Юмрук, но до изгрев-слънце всички ще пълзим, и то ако можем. Тъй че тая заплаха не значи много, ако ме разбирате. Имаме списък под името на Блистиг, Юмрук, и очакваме да драснете една хубава червена черта през тоя списък, като почнете с него.

– Говориш за бунт, сержант.

– Гадна дума, сър. Как го наричаха Подпалвачите на мостове? Чистка.

Стар малазански навик, нали? Подхванат от самия император, а императрицата после правеше същото.

– И се опита да го направи с уикците, сержант. Или си забравил?

– Да, лесно е да се увлечеш, сър. Но тази нощ говорим за един човек.

Кайндли погледна Рабанд, който стоеше отстрани и чакаше.

– Сам ли е Юмрукът, капитане?

– Не, сър. Юмрук Сорт и капитан Сканароу са с него, също и капитан Рутан Гъд. Предявено е обвинение, сър… канех се да ви го кажа, но… – И изгледа накриво Балм. – Рутан Гъд казва, че на ножа на Блистиг има кръв. Кръвта на Поурс.

– Проклетата гуша на Тогг! – изруга Балм. – Тоя човек луд ли е?

Рабанд сви рамене.

– Водете, капитане – каза Кайндли толкова тихо, че думите едва се чуха.

Балм се загледа след тях.

Детсмел вървеше на крачка след водача си. Отпред другите Т’лан Имасс бяха вдигнали платнище. Имаше запалени фенери, със смъкнати капаци и вдигнати фитили, които горяха ярко. Беше много назад по дирята на колоната, четирийсет или повече крачки. Наблизо стоеше килнат на една страна фургон. Видя тялото на Поурс в рязката светлина под платнището.

„Толкова кръв… Няма да оцелее.“ Подмина водача си Т’лан Имасс и се пъхна под платнището. Смъкна се на колене до Поурс и огледа раната. „Над сърцето. Би трябвало вече да е мъртъв.“ Но виждаше пулсациите на изтъняващите струйки кръв. Поурс дишаше плитко и хрипливо.

– Нямам магия тук – промълви той, вдигна очи и видя само сбръчкани, безжизнени лица, зяпнали го отгоре. „Мамка му, никаква помощ от тях.“

Отново се взря в Поурс.

– Виждал съм вътрешностите на много хора. Живи и мъртви. Добре. Имах един учител някога, жрец. Приготвяше мъртвите за погребение. Имаше някои радикални възгледи. Богове, защо не? Той все едно ще умре.

Извади комплекта си за шиене.