САКАТИЯТ БОГ

Мина доста време, докато успее да се изправи, но когато тръгна след колоната, крачките му бяха твърди и отсечени, дори енергични. В главата му три думи се въртяха като мантра: „Да я намеря. Да я намеря. Да я намеря.“

Вдигаха лагера на хундрилите, но болезнено бавно. Бадале и още двайсетина от децата на Рут гледаха как всичко бавно се събира и сгъва за тази последна нощ – всичко освен палатката на майката, а тя все още не беше се появила.

Акушерките и другите жени бяха излезли – по лицата им не можеше да се прочете нищо – и сега Бадале виждаше в ума си само трима, останали вътре. Бащата, майката и бебето. Това ли щеше да е последният им дом?

До Садик дойде още едно дете на хундрилите и тикна в ръката му още една играчка – костена свирка, Бадале едва успя да я види, преди Садик да я пъхне в торбата си и да се усмихне благодарно. Нова торба, вече твърде голяма, за да я носи. Децата на хундрилите му носеха играчки през целия ден.

Колкото пъти видеше това, й се искаше да заплаче. Искаше й се Садик да заплаче. Но не разбираше защо иска това – в края на краищата тези деца го правеха от любезност. И не знаеше защо гледа на тях все едно че са само слуги на нещо по-голямо, нещо почти толкова голямо, че да го опишеш с думи. Не ги пращаха големите, нито майките и бащите им дори. Не бяха подтиквани и от жал. Не си ли искаха играчките? Беше видяла толкова скъпоценни неща да падат в дланта на Садик, видяла беше ярко блеснали очи, които се вдигаха срамежливо към Садик в мига на подаряването, а после отново се навеждаха и децата се обръщаха и изтичваха толкова леко, и се хвърляха в прегръдката на приятелите си, и това продължаваше и продължаваше, а Бадале не разбираше, но, о, как я болеше сърцето. Как искаше Садик да заплаче, как искаше да усети собствените си сълзи.

Изрече стиховете си тихичко:

– Змиите не знаят да плачат

твърде много знаят

и копнеят за мрака.

Твърде много знаят

и ги е страх от светлината.

Никой не дава подаръци на змиите

и никой не взима подарък от тях.

Нито им дават.

Нито взимат от тях.

Но в целия свят

змиите не знаят да плачат.

Садик я погледна мълчаливо и тя разбра, че я е чул. Разбира се, че бяха за него тези стихове, но тя подозираше, че той не знае това. „Но човекът, който ще го намери, ще знае. Може би ще плаче, след като ние не можем. Може би ще разкаже тази приказка така, че да накара слушащите да плачат, защото ние не можем.“

Дойде един старец хундрил и помогна на Садик да натовари торбата с играчки на един фургон. Садик погледна към нея и тя кимна и той се качи и се настани до съкровището си. Сигурно вярваше, че ще умре там.

„Но няма да умре. Как ще оцелее? Бих искала да знам отговора на това, защото в него се крие тайна.“

А после платнището на родилната палатка се дръпна настрани и бащата излезе. Очите му бяха зачервени от плачене, но въпреки това имаше огън в тях. „Той е горд. Предизвикателен е в гордостта си и е готов да предизвика всички ни. Харесва ми този поглед. Така трябва да гледа един баща.“ После зад него излезе тя – едва се крепеше на крака, изгърбена от умора, а в ръцете й имаше малко вързопче.

Бадале ахна, като видя Рут да тръгва към тях – откъде бе дошъл? Къде се беше крил?

С присвитите си ръце, с ужасната нужда, изписана на състареното му лице, Рут застана пред майката.

Болка стисна сърцето на Бадале и тя се олюля, обзета от внезапна слабост. „Къде е Хелд? Хелд си отиде. Хелд си отиде отдавна. А Рут носеше в прегръдката си всички нас, по целия път. Носеше нас.“

Майката погледна момчето и Бадале чак сега видя, че е стара – а също и бащата, толкова стари, че можеше да са баба и дядо, – и погледна и Рут, празните му изкривени ръце, опустошеното му лице.

„Тя не разбира. Как би могла? Той никого не може да нарани, не и Рут. Носеше надеждата ни, но надеждата ни умря. Ала не беше по негова вина, не беше по негова вина. Майко, ако беше там… ако бе видяла…“

А после тя пристъпи напред, онази старица, онази майка с нейното най-последно дете, онази чужда жена, и нежно положи бебенцето в чакащите ръце на Рут.

Дар неизмерим. А след това прегърна момчето през раменете и го придърпа, за да може да тръгне с тях – с нея и мъжа й, – и тръгнаха бавно, сякаш повече не й бе по силите, след най-близкия фургон, а след тях тръгнаха всички хундрили…

Бадале стоеше замръзнала.

„Садик, ще ти кажа да запомниш това. Тези тук са хундрилите, даващите дарове. Ще ги запомниш, нали?“

А Рут стъпваше като крал.

Садик гледаше как направиха място на един хундрилски фургон за майката и за Рут, и за детето, което държеше Рут, а после фургонът потегли да догони войската. Мъжът, който беше бащата, се впрегна най-отпред в ярема и се напрегна така, сякаш само той можеше да понесе на раменете си това бреме.

Защото не беше бреме.

Садик много добре знаеше, че даровете никога не са бреме.