САКАТИЯТ БОГ

Смирение стоеше вцепенена, извърнала очи на югоизток. Небето бе празно, безоблачно, синьото отмито и обагрено в зелено от Странниците. Празно, и все пак… „Смърт иде. Виждам път, съграден от кости и прах, път, прорязал плътта на земята. Иде със скоростта на вятъра. Иде в сянката на… богове на бездната!“ В душата й изригна смут. След него – ужас и страх. „Коурабас! Неокована! Но защо? Кой би направил такова нещо? Кой е призовал тази сила?“ За миг отново усети неумолимата тежест на камъка, който някога я беше пленил – усети задушаващия ужас от това, че не може да раздвижи крайниците си, тъмнината и ужасната, ужасна самота. И разбра какво е това. Разбра усещането, животинския ужас. Паниката. „Не! Никой няма да ме вземе отново!“

Помъчи се да се овладее.

„Коурабас. Ти си освободена – усещам горчивото ти ликуване. Навярно аз единствена мога истински да го разбера.“

„Но те ще дойдат за теб. Не можеш ли да ги усетиш? Елейнт са на този свят. Те ще те убият.“

„Не ни търси. Не пронизвай кожата на Акраст Корвалайн. Не трябва да бъдем наранени – не сега, Коурабас, Моля те.“

Но знаеше, че такова същество не може да бъде вразумено. От мига на сътворяването му драконът Отатарал бе обречен на вечна болка и гняв. Бе дарен с несравнима мощ, но все пак тази мощ бе отрицание. Единствената храна на Коурабас бе магията, но самият живот бе проява на магията, тъй че тя убиваше всичко, което докоснеше. Единствени Елейнт притежаваха волята да устоят на това.

„Такава… самота. Мъката на съществуванието… така неумолимо в своето отхвърляне. Да, Коурабас, бих могла да погледна в очите ти. Без да мигна. Защото знам истината за твоя смут.“

Знаеше, че не може да отклони дракона от гибелния му път. Братята и сестрите й нямаха представа какво се носи на криле сега към тях, а срещу дракона Отатарал… „всички може да загинат. Благоговение, Усърдие, Спокойствие… всички мои чисти братя и сестри. И всичко, което се стремяхме да постигнем, ще бъде унищожено.“ Не, не можеше да спре Коурабас.

„Но мога да отмъстя за смъртта на братята и сестрите ми.“

Бивакът й бе на три дни от вързаното тяло на Крадеца на живот. Три дни от оръжието, годно да се противопостави на дракона Отатарал. „Икариум. Ще те събудя. Ако Елейнт се провалят – ако не дойдат навреме, – ще оставя Коурабас на теб.“

Двамата щяха да се издирят един друг – нищо друго не можеха да сторят. „Драконът е отрицание. Но Икариум е отворена рана в самия Хаос. Когато същността му се разбие, когато тъй нареченият му гняв се развихри, той е само един проводник, портал. Точно затова не може да бъде спрян – той дори не съществува. Ще се сразиш ли със самия хаос? Невъзможно.“

„Ще се сблъскат и тази битка ще унищожи света.“

„Добре.“

„Дори сестра Благоговение не разбира: има повече от един път към справедливостта.“

И тя тръгна.

Писъкът на земята под нозете й вече достигаше до сетивата й – можеше да усети трусовете от ударите, които й се нанасяха. Внезапното излиняване, изригващата прах, огромните цепнатини, разтварящи се под Коурабас. „Където тя премине, няма да има живот. Където тя премине, всичко живо ще умре.“

„Елейнт, намерете Коурабас. Убийте дракона Отатарал. Само това искам. А сетне може да се спазарим, защото ще имам Икариум – ще имам сила от хаос, неотстъпваща на вашата. Можем да постигнем съвършен баланс, в свят, прочистен от досадни богове… представете си какво може да бъде постигнато!“

„Можем да дадем на наследилите го истинска свобода и можем да гледаме как с всяко свое деяние сами увисват на бесилото. Никакви богове, които да винят, никакви извинения, които да трупат, никакви лъжи, зад които да се крият. Такъв блестящ свят ще бъде! Такова добродетелно място – място, където справедливостта бди, без да мигва.“

„Можем да споделим един такъв свят, Елейнт.“

Изкачи склона и видя две фигури, застанали на пътя й.

Т’лан Имасс.

Древен гняв лумна нажежен до бяло в Смирение. Паниката също отново я прониза, но тя бързо я потисна.

– Нима ще посмеете?

В отговор те приготвиха за бой каменните си оръжия.

– Той е мой!

– Не е ничий, Форкрул Ассаил – каза женската. – Върни се.

Смирение се изсмя горчиво и затърси със силата си.

– Не усещам други на тази земя, нито във ветровете – само вие двамата сте. Трябва да сте глупци, ако си мислите, че можете да ме спрете. Задържах Каменното стълбище срещу стотици от расата ви. Сложих край на войната им.

Двамата Т’лан Имасс се разделиха, за да я нападнат от двете страни. Огромният мъжкар надигна покрития с кремъчни късове костен боздуган, а женската стисна дръжката на каменното си копие.

Смирение се задвижи с изумителна бързина: скочи към женската и тялото й се изви, за да избегне забиващото се към нея оръжие. Едната й ръка прониза гърдите на немрящия воин и натроши ребрата му, другата замахна към лицето на женската, сграбчи долната челюст, дръпна и я откъсна.