САКАТИЯТ БОГ

Очите му грееха като посребрени езера в полунощ и, осъзна тя стъписана, имаше такава красота в тях – „с мрака, изтичащ покрай тях, капещ като сълзи, но можеш да видиш как ще се извърнат. Можеш да видиш. Такова ужасно нещо.“

„Ерастас, ти ни уби.“

Милост ли беше, когато той опря острия връх на меча си във вдлъбнатината между ключиците й? Погледна отново в очите му, но не видя нищо. „Да. Нека го наречем така. Милост.“

Острието влезе в гърлото й студено като лед и горещо като огън и всичко, което виждаше Килмандарос, изведнъж изгасна, отвътре навън.

„Аз… няма ме.“

„Сине мой. Дори в последния миг ме разочароваш.“

Драконъс изтръгна меча и се обърна. Срещу него стоеше кълбо от сенки със смътно човешки очертания. От двете страни имаше по една Хрътка и той улови движение отдясно, а след това отляво – още зверове го обкръжаваха.

Присви очи към привидението и се подпря на меча.

– Узурпатор, Тюлас знае ли, че си откраднал псетата му?

Сребърната топка на бастун лъсна за миг, преди отново да се скрие в сенките като рибарска блесна в тъмна вода. Привидението заговори с тънък треперлив глас:

– Не си особено вежлив, Древен. – Последва кикот. – Твоят… наследник… някога стоеше пред мен, също като теб сега. Той също държеше пъклен меч – о, да не би да беше твоят? Колко непредпазливо от твоя страна.

– Ако ме принудиш, ще убия тези Хрътки – рече Драконъс.

– Как беше оназ песничка? „Едно детенце имало кутренце…“

Драконъс пристъпи напред и надигна лезвието.

– Кой, в името на Азатанаи, си ти?

Бледа отпусната длан махна вяло.

– Прощавай, обидих ли те?

– Какво искаш?

– Само един въпрос към теб, Древен. – Бастунът отново се появи и се люшна към трупа на Килмандарос. – Къде след това? Или… – Нов кикот: – Кой след това?

– Защо те интересува?

– Защото… Остави Коурабас. Остави Форкрул Ассаил – всъщност остави цялата тази бъркотия. Дори Елейнт. Ако се намесиш, това само ще усложни нещата.

– Ти си значи – рече Драконъс. Отпусна меча и се отдръпна назад.

– Аз ли? Ами, да, аз съм.

– Паякът в центъра на тази паяжина. Гуглата. Рейк…

– И те бяха верни на думата си – виж, това

е рядкост. Може би по-същественото е друго. Аномандър Рейк ти го каза добре, Драконъс. Можеш ли да си представиш такова нещо? Но освен това каза, че и ти ще си верен на думата си. Ще бъдеш ли, Драконъс? Ще бъдеш ли верен на думата си?

– Не помня да съм ти давал дума за нещо – отвърна Драконъс.

Върхът на бастуна потропа по земята.

– Чудесно! Е, колкото до това…

Скоро след като Драконъс си отиде, Хрътките се приближиха до труповете на Килмандарос и Секул Лат и задушиха с настръхнала козина. Сенкотрон ги погледа как кръжат възбудено, а след това вдигна глава и видя застаналия наблизо Котильон.

Покровителят на убийците изглеждаше… потресен.

Сенкотрон въздъхна, не без съчувствие.

– Древните са толкова неумолими. Погледни тези две трагични жертви. Колко векове са преживели? За да свършат тук. – Размаха бастуна. – Където и да е това тук. Дори на Хрътките им бе трудно да ги проследят.

– Убеди ли го?

Сенкотрон изсъска, вдигна бастуна и огледа сребърната топка.

– Помисли ме за… дързък.

– Само теб?

– Нас.

– Изгубихме я – каза Котильон. – Така поне се опасявам. Твърде много беше за тях, приятелю, твърде много – не са изминали нашия път. Те са смъртни. Нищо повече освен смъртни. Не разбират. Необходимостта не гложди… не глождеше душите им, както беше с нас.

– Пътища? Глождене? Души? Всичко това нищо не значи за мен. Решихме, че нещата трябва да се променят, това е всичко.

– Трябваше, защото положението ни беше твърде рисковано – отвърна Котильон. – Всичко, което последва – цялата тази безумна схема, – всичко започна с нуждата ни да си осигурим място в пантеона.

– Точно така.

– Но после всичко се промени.

– Може би за теб – промърмори Сенкотрон.

– Лъжец.

– Сенките никога не лъжат.

Двамата замълчаха за миг, а после Сенкотрон се изсмя дивашки. Котильон потисна усмивката си и извърна очи.

– Приключи ли със своя миг на съмнение? – попита Сенкотрон. – Добре. Не ти отива. Виж сега, тя е жена, а това само по себе си я прави най-ужасяващата сила във всички селения.

– Да – отвърна Котильон. – Знам за стария ти страх от господстващия пол.

– Обвинявам майка си.

– Удобно.

– Не знам кой повече го е страх от гостуванията ни.

– Още ли е жива? Не ставай смешен, Амманас.

– Виж, не съм бил винаги толкова стар. Все едно, всеки път, щом се окажем в една и съща стая, мога да видя разочарованието в очите й и да чуя гласа й. „Император? О, онази империя. Значи вече си бог? Олеле, не на Сянката, нали? Не е ли разбита? Защо трябваше да си избереш разбито владение? Когато баща ти беше на твоята възраст…“ Отврат! Бягах от деветгодишен, и чудно ли е?

Котильон го гледаше слисан.

– Ще излязат от онази пустиня, приятелю – каза Сенкотрон. – Чувствам го в костите си.

– Не знаех, че имаш кости.

– Добре де, пръчки тогава. Чувствам го в пръчките си. Хмм, звучи съвсем успокоително, нали?

– Успокоително? Не. Зловещо? Да.

Сенкотрон потропа с бастуна и се огледа.

– Още ли сме тук? Защо още сме тук?

– Няколко последни мисли за починалите, може би?