САКАТИЯТ БОГ

Изви се, за да избегне замаха на оръжието на мъжкия, и с едната ръка, вече вкопчена в гръбнака на женската, я завъртя, надигна я от земята и я запокити на пътя на мъжкаря. Докато залиташе, той замахна с боздугана. Форкрул Ассаил блокира костената дръжка с китките си, а после се извъртя срещу него и го удари с ръце от двете страни на долната челюст. Силата на удара скъса прешлените на врата му и черепът излетя във въздуха.

Докато огромният обезглавен воин рухваше, Смирение отново се хвърли срещу женската, която немощно се опитваше да се изправи. Форкрул Ассаил сграбчи дясната й ръка, отпра я от рамото, замахна с нея като с тояга и я стовари в слепоочието й.

Т’лан Имасс се олюля.

Смирение удари отново и плочките на черепа се разцепиха. Трети удар разби лицето на женската и тя падна. Форкрул Ассаил пристъпи и с носа на ботуша си обърна Т’лан Имасс на гръб. След това заудря с ръката по онова, което бе останало от лицето и черепа. На деветия удар костта на ръката се счупи. Смирение я захвърли отвратено и продължи с петата на ботуша си.

Тъпчеше и тъпчеше омразното лице.

Накрая спря, огледа се и тръгна отново по пътя си.

„Такъв блестящ свят ще бъде.“

Килмандарос бягаше. Не можеше дори да си спомни кога бе побягнала, кога бе нахлула в първия от безбройните лабиринти. Земята, по която тичаше сега, беше унила, обезцветена – корава неравна глина, разровена от хиляди копита. Две малки луни пълзяха по нощното небе.

На половин левга напред видя хълмове от червен пясък, вълнисти и плъзнали към хоризонта. Нямаше място, където да се скрие – никакви пещери, никакви гори – трябваше бързо да напусне това селение. И все пак… Килмандарос погледна назад през рамо.

Буря от мрак, кипнал и погълнал половината небе.

„Близо! Близо!“ Дъхът раздираше гърлото й. Сърцата й туптяха като гръм от сблъскали се буреносни облаци. Разкървавените й ходила щипеха, мускулите й пареха като киселина.

„Къде? Къде да се скрия?“

– Направих нещо ужасно. И сега ще платя – заради Ерастас! Той е виновен, не аз! Не исках да бъде освободена – кълна се!

Наближи склона на най-близкия хълм, гладък откос червен пясък – как го мразеше това място!

– Ужасно. Ужасно!

Мракът горе закипя. Килмандарос извика, залитна и спря, обърна се рязко, вдигна ръце нагоре…

Той удари от небесата.

Криле като пламъци от нощ. Чудовищен блясък на сребристи очи. Нокти, които се впиха в раменете й и я надигнаха от земята.

Килмандарос изпищя, юмруците й се свиха и заудряха дракона в гърдите. Звукът от ударите бе като гръм.

А след това падаше и оставяше подир себе си диря от кръв.

Сянката му премина над нея, кръжащо, шеметно спускащо се присъствие, извиси се огромен… челюстите зейнаха, изтрещяха, зъби се впиха в лявото й бедро и отново я запокитиха нагоре. Кост лъсна там, където бяха мускулите й, от крака й плисна кръв. Запропада отново с вой надолу към земята.

Този път не усети сблъсъка. Падна на краката си с трясъка на чупещи се дъждовни дървета. Изтрещяха кости, острите парчета се забиха в таза и торса й. Сблъсъкът я хвърли по очи. Успя да се превърти по гръб и зашеметена и безпомощна се взря в спускащия се Драконъс.

„Не е честно.“

Мека длан се отпусна на бузата й. Тя примига и разбра, че се взира в лицето на сина си.

– Не! Иди си! Скъпи сине – бягай!

Но той се изправи и извади меч.

Килмандарос чу гласа на Драконъс – чу го от съвсем близо.

– Къде е Ерастас, Секул?

– Замина – отвърна синът й.

– Къде?

– Не знам. Да се скрие, разбира се. Няма да го намериш скоро. Трябва ли да те предупредя да не изричаш никакви клетви, Драконъс, или това ще те уязви твърде много?

– Винаги си бил вързан за глезена му, Секул Лат, но ако си решил да ми се противопоставиш, ще те убия.

– Ще защитя майка си.

– Значи ще умреш с нея.

Видя тъжната усмивка на сина си.

– Драконъс, нищо не ми е останало. Никой освен нея. Ако я убиеш, то… няма да имам никаква причина да продължа. Разбираш ли?

– Жалко – изръмжа Драконъс. – Готов си да прекараш цяла вечност под крилото на майка си? Отдръпни се, намери някаква светлина – някаква своя светлина, Секул.

– Разбирам. Значи това е шансът ми, така ли? Това ли ми предлагаш, Драконъс? Никога не си разбирал от милост и щедрост, нали?

Последва дълга пауза и Килмандарос разбра, че са сплели погледи, а после Драконъс промълви:

– Добре. Бий се.

Тя понечи да извика, да се помоли за живота на сина си… но когато отвори устата си, гърлото й се напълни с кръв и започна да се дави.

Чу съсъка на меч, скърцащите ботуши по коравата разровена земя, а след това ужасния стържещ звук. Един меч падна на земята и някой изплака като дете. Като нейното дете.

Приближаващи се стъпки.

Не можеше да вдиша, чувстваше, че умира. Взря се нагоре… видя двете проклети жалки луни в необятното нощно небе – а после тази гледка бе затулена и Драконъс се взря отгоре в нея. „Не ти остави никакъв избор, да… но не го казваш. Нужно ли е изобщо да го кажеш?“