САКАТИЯТ БОГ

– Това ли трябва да се направи? Сигурно.

Котильон огледа труповете и изсумтя:

– Можеше просто да го плесне по ръката, нали?

– Небитите деца рано или късно свършват с убийство.

– Това ли е последната ти дума към тях? Безсмислено звучи, Сенкотрон.

– Но е така. Древните богове бяха като разглезени деца, без никой, който да ги надзирава. Единственото, което не мога да разбера за тях, е защо не са убити отдавна. Защото колко точно може да търпи всеки от нас? Това е въпросът, единственият въпрос всъщност. – Махна с бастуна. – А това тук е един отговор.

– Изглежда, трябва да сме благодарни, че Драконъс бе окован в Драгнипур толкова време – разсъди Котильон. – Ако Рейк не го беше убил…

– Всяко разглезено дете би трябвало да прекара няколкостотин живота в теглене на фургон, пълен с трупове. – Сенкотрон изсумтя. – Звучи все едно, че го каза майка ми. „Само сто живота ли, Келлан? Твърде слаб си, за да се справиш с хиляда, нали? Е, баща ти…“ Отврат! Стига!

Секул Лат усети, че лежи на земята. Беше затворил очи и не изпитваше никакво желание да ги отвори. Все още не.

Чу приближаващи се стъпки. На двама. Спряха и застанаха от двете му страни.

– О. Трябваше да се случи, рано или късно – каза женски глас отляво. – Все пак… кажи ми, братко, изпитваш ли нещо?

– Не – отвърна мъжки глас отдясно. – Защо, трябва ли?

– Ами, все пак ние сме онова, което бе най-доброто от него, и ние ще продължим да живеем.

– Мислиш ли, че може да ни чуе, сестро?

– Може би. Помниш ли как хвърлихме една монета и тя се завъртя?

– Отдавна беше.

– Ако се вслушам силно…

– Може би е просто въображението ти, мила. Някои игри просто заглъхват. А колкото до тази, новата – не искам да участвам в нея.

Жената издаде звук – почти като смях.

– Благоразумие ли е това, което чувам?

– Погледни баща ни – отвърна той. – Когато отвори очи, когато се изправи, връщане няма да има.

– Не, връщане – не. Никога повече.

Синът на Секул въздъхна.

– Мисля, че трябваше да подгоним Блудния, скъпа. В името на баща ни трябваше да го научим за бутването на бога.

– Драконъс ще го намери. Можеш да си сигурен в това.

– Но искам да съм там, когато го намери.

– По-добре да го срещнем пред портите на смъртта, братко. И да му напомним, че баща ни го чака от другата страна.

– И да го преведем през портата, да.

– Точно така.

– А след това да го…

– Бутнем.

Децата му се засмяха и Секул Лат усети, че се усмихва. „Синко, дъще, какъв чудесен дар ми поднасяте, преди да бъда отпратен по пътя си.“

– Сестро… виждам монета с две лица, и двете на Блудния. Да я завъртим ли?

– Защо не, братко? Бутваш и дръпваш, така правят боговете.

Когато най-сетне отвори очи, вече ги нямаше.

И всичко беше добре.

Там, където драконовата й сянка се плъзгаше над земята, твърдта изригваше на облаци от прах и камъни. Пукнатини се разтваряха, раздрани и бездънни. Хълмове се смъкваха и рухваха, зелените им наметала повяхваха и почерняваха. Там, където минеше, земята умираше. Свободата бе дар, но свободата я изпълваше с отчаяна ярост и с такава болка, че въздухът, връхлитащ по люспите й, бе агония.

Нямаше съмнение, че притежава душа. Можеше да я види дълбоко вътре, по тунел през пропуканата скала, надолу и все надолу, до едно разбито ядро, лежащо на пода. „Там. Онова.“ А писъците, които виеха от него, караха корените на планини да тръпнат, караха моря да треперят. Караха ветрове да затихват и правеха безжизнен самия въздух.

Преди рождението й бе покоят на неведомото, неподвижността на онова, което не съществува. Нито чувстваше, нито я интересуваше, защото просто не беше. Преди боговете да се намесят, преди да откъснат светлината от мрака, живота от смъртта, преди да вдигнат стените си и да изрекат скверните си слова. „Това е, но това не е. Ще има магия в световете, които сме сътворили, и чрез нейната сила ще се роди живот, и като се взираме в безбройните му лица, ще виждаме своите – ще научим кои и какво сме. Тук има магия, но тук няма.“

Не можеше изобщо да даде лицето си на боговете – нямаше да гледат, щяха само да извръщат очи. Можеше да събуди цялата мощ на гласа си, за да извика: „Аз съм тук! Вижте ме! Признайте ме – вашето единствено забравено дете!“ Ала това нямаше да постигне нищо. „Защото дори в полезрението на боговете трябва да има сляпа точка. А какво ще намериш там? Само мен. Разбито ядро, лежащо на пода.“

Живите й братя и сестри сега я преследваха. Не знаеше колко са, но беше все едно. Искаха унищожението й. „Но… още не. Оставете ми тази свобода… да направя нещо. Да направя нещо… нещо, което не унищожава, а създава. Моля ви, не мога ли да бъда повече от това, което съм? Моля ви. Не ме намирайте.“

Полетът й оставяше кървяща рана в земята, а докъдето стигаха очите й, където докоснеха цялата красота и чудо напред, появата й не носеше нищо освен опустошение. Беше безсъвестно. Непоносимо.

„Виж какво става, когато всеки дар е проклятие.“

Усети внезапен натиск, някъде далече зад себе си, изви врат и погледна назад по дирята на опустошение, оставена от самата нея.

Елейнт.

„Толкова много!“