САКАТИЯТ БОГ

Още по-нагоре, където му се стори, че вижда билото и зад него проходът се изравняваше, пътят бе преграден от каменна порта с ниска стена над ров, изпънат от двете страни. Зоната бе добре осветена и се виждаха роти тежка пехота. Бяха будни, разделени на отделения по десет души, всяко отделение строено в кръг с лице навътре… войниците се молеха.

„Фанатици. Това е лошо. Виждали сме го преди, много пъти. Да се предадат? Изключено. Обаче…“ Все още бяха твърде далече, за да е сигурен. Огледа за знамена, но нямаше. „Там.“ Войник в пълно снаряжение до портата. „Богове на бездната! Шибани периши!“ Калам спря. Умът му заработи трескаво. „Обърнали са се срещу нас? Кругава? Не мога да го повярвам – войници на Вълците. Богове, кои други може да са? Калам, идиот такъв. Гуглата да ме вземе, Гуглата да ни вземе всички.“

„Но… ако Кругава е тук, нищо чудно, че отбраната е толкова здрава.“

„Добре. – Закрачи отново напред. – Предателите получават каквото заслужават.“

Портата бе преградена с издадени напред шипове от черно желязо. Най-долният ред, високи до глезена, стърчаха на педя дължина над най-високите, освен реда на нивото на очите. Зад портата стоеше самотен страж от перишите, със спуснато забрало и тежко копие.

На десет крачки от него Калам слезе от пътя, мина покрай дренажния изкоп и се спусна в рова. На дъното в земята между острите камъни бяха набити къси дървени шипове. Брегът срещу стената бе напоен с катран. „Огнен вал. Гадно ще е тук, много. Дано да си близо, Бързак. Дано разбираш какво трябва да направя тук.“

Промъкна се предпазливо през рова. Изчака за миг, след което прошепна ключовата дума, която му бе дал магьосникът. Изпита внезапна безтегловност, протегна се нагоре и без усилие се изкатери през стената и я прехвърли. Щом стъпи на земята от другата страна, безтегловността изчезна. „Никакъв сигнал за тревога дотук, добре. Засега обещанието на Бързака, че ще може да скрие магията, май държи.“ Отпред имаше други стражи, но разредени достатъчно, за да може лесно да мине между тях. Навлезе в лагера.

Подмина отдельонните кръгове с все още молещите се войници и излезе на празния полигон в центъра. Срещу него имаше две командни палатки, онази отдясно увенчана с вълчи череп на централния пилон. „Сиви вълци, да. Но… това не може да са всичките. Освен ако Тавори не ги е накарала да платят скъпо за измяната. Но ако го е направила, сигурно е мъртва. Така и не е имала шанс.“

„Е, добре. Ако ни е останало само възмездието, да почваме.“

Другата палатка бе по-голяма, от същия вид като в лагера на обсадата извън цитаделата. Беше осветена отвътре и от двете страни на входа стояха двама пазачи, и двамата колансийци.

Калам извади два метателни ножа и бързо се задвижи към тях. На пет крачки разстояние вдигна двете оръжия и ги метна едновременно с плавно движение. Улучиха право в гърлата. Телата се огънаха, плисна кръв, но преди да паднат, Калам стигна до тях, стисна дръжките на ножовете и ги задържа, преди внимателно да ги отпусне на земята.

„Колко шум вдигнахме? О, все едно.“

Остави камите в гърлата им и извади двата дълги ножа. Сряза връзките на входното платнище и влетя вътре.

Явно изненада Чистия – нищо дискретно нямаше в това нахлуване все пак. Единият нож се вряза дълбоко, право под сърцето. Другият, тръгнал нагоре да посече в гърлото, бе блокиран от ръка, твърда като желязо. Ръцете на Ассаил излетяха напред, докато залиташе.

Първият удар порази Калам високо в дясното рамо и го отпрати назад. Вторият се стовари в гърдите му от лявата страна, разби ризницата, счупи две ребра и пукна поне още няколко. Отхвърли го назад и той се блъсна в стената на палатката вляво от входа.

Замаян от болка, Калам видя как Ассаил изтръгна дългия нож от гърдите си и го захвърли настрана.

– Ядосах те, а? – изпъшка Калам.

Ассаил изръмжа и настъпи към него.

Подът под краката му изчезна и той полетя някъде надолу. Последва тътен.

Бързия Бен изведнъж изникна от другата страна на дупката. Извади малка кръгла топка от черна глина, наведе се и надникна долу.

– Поздрави от морската пехота – изръмжа и пусна топката.

Калам залегна. От дупката изригна огън и таванът на палатката пламна. Бързия Бен не се виждаше никакъв.

Калам изруга, прибра си ножа – някак бе успял да задържи другия – и изскочи навън.

Изохка от заслепяващата болка, която избухна в гърдите му. От всички страни към горящата палатка тичаха перишки войници. Вадеха мечовете си.

– Бързак! Невидим съм, нали? Бързак!

Чу съсъка му:

– Прибери го тоя проклет нож!

Калам се обърна и побягна от най-близкия нападател. Натика ядосан ножа в канията. Залитна и падна. В устата му имаше кръв. Лошо.

Една ръка се отпусна на гърба му.

– Не мърдай – чу шепота на Бързия Бен.

Перишите вече се отдръпваха от бушуващите пламъци. Огънят бе толкова близо, че Калам почти можеше да се протегне и да го пипне. Но не усещаше никаква топлина.

– Можем ли да говорим? – попита след малко.

– Вече можем, да.

– Каза острилка!

– Премислих. Исках да съм сигурен. А и острилката е доста шумна.