САКАТИЯТ БОГ

– Тюлас, на Елейнт трябва да се окаже отпор – трябва да бъдат изтласкани назад. Те са Децата на Хаоса, а кой винаги се е изправял срещу Хаоса? Какво беше Драгнипур, Тюлас, ако не опит на един отчаян мъж да спаси жената, която е изгубил? Не успя – Бездната знае как се провали, – но сега, най-сетне, Драконъс е освободен – веригите му са свалени завинаги. Не разбираш ли? Брат ми сложи край на клетвата на Майката Тъма за усамотение – тя отново е извърнала лице към децата си. Но защо трябва да спре дотам? Тюлас! Моят брат също така освободи Драконъс.

– Аномандър иска да насили раните да се изцерят? Каква арогантност!

– Той не насилва нищо, Тюлас. Той само отваря вратата. Прави възможно… всичко.

– Драконъс разбира ли?

„Ето, това е въпросът, нали?“

– Когато приключи с избиването на Древните богове, които чувства, че трябва да бъдат избити, той ще спре. Ще си зададе въпроса: а сега какво? И тогава, може би, ще го осени. Пълното осъзнаване на дара на Аномандър.

– Приятелю, ако наистина имах дъх, щеше да си ми го отнел. Но… как може да си сигурен? За всичко това?

Силхас Руин огледа меча в ръката си.

– Мисля, че знам кой стои присвит в центъра на тази безумна паяжина. Тюлас, когато се превъплътя, какво става с този меч Хуст?

– Слива се с фибрите на твоята плът и кост – както добре знаеш, Силхас.

– Да… но това е меч Хуст – убиец на дракони.

– Мислиш ли, че узурпаторът се е опитвал да ти каже нещо?

– Започвам да подозирам, че дарът не беше мечът. Дарът беше онова, което означаваше мечът – което означава. – Прибра оръжието. – Дошло е времето за последния ни отпор, приятелю. Война, която ще поведем.

Сухото гърло на Тюлас Остригания отново изхриптя, но този път беше смях.

– Развеселява ме тази ирония, любими братко по оръжие. Добре, хайде да идем да убием няколко дракона. – Замълча и кривна глава към Силхас. – Коурабас… ще ни благодари ли?

– Очакваш ли го от нея?

– Не, едва ли. Защо да го прави? Ние ще се провалим.

– Ето, че ми даваш повод да се чудя – отвърна Силхас. – В края на краищата няма ли това да е първият път, когато тя не загива сама?

Тюлас помълча за миг, после каза:

– Приятелю, нашата смърт ще е нашият дар към нея.

– Тюлас, могат ли двама Древни да направят Буря?

– Ще трябва да опитаме.

„Аномандър, вярвам, че скоро ще те видя. И Андарист също.“

– След като скоро ще умрем, Силхас, ще ми кажеш ли какво сполетя Трона на Сянка?

Силхас Руин се усмихна и поклати глава.

– Може би, ако пожелае, Тронът ще ти го каже сам.

– Троновете не могат да говорят.

– Вярно е. И толкова по-добре, не мислиш ли?

– Добре е, че ще умрем един до друг – изръмжа Тюлас Остригания. – Иначе щях да съм принуден да се бия с теб.

Бяха се отдалечили много един от друг и вече се превъплъщаваха.

И два Древни дракона, единият жив, другият немрящ, се издигнаха в пустото небе.

Олар Етил клечеше присвита в тревите като заек, чакащ да го грабне ястребът. Торент я огледа още за миг, като се мъчеше да прикрие мрачното си задоволство, а след това отново се обърна да погледне трите деца. Продължаваха да спят – старата вещица им бе направила нещо. Беше малко след пладне и не бяха стигнали далече от разсъмване.

– Твърде много са – няма къде да се скриеш – мърмореше Гадателката на кости. – Вече знам какво опитват. Не може да стане. Искам го за мен – и ще го получа! Древни има в небето, но аз съм най-древната от всички. Ще се погрижа да бъдат изтласкани – но първо Коурабас трябва да умре. Трябва да се провалят!

Торент отиде при коня си, огледа стрелите в колчана, после подхвърли през рамо:

– Какво чакаш?

– Няма да вляза в тази битка – изръмжа Олар Етил.

Той се огледа. Не виждаше нищо освен пуста равнина.

– Каква битка?

– Ти все едно вече си умрял, кутре. Скоро няма да ми трябваш повече. Дарове имам да дам. А той ще ми прости – ще видиш, ще ми прости.

– Как ще мога да видя, щом ще съм мъртъв?

Тя се изправи и разрита тревите. Два скелета на гущери побягнаха от костеливия й крак. Торент чу щракащите им челюсти, когато пропълзяха покрай него и надолу по склона.

– Така значи – изхриптя Олар Етил, загледана след тях. – Отидоха си. Добре. Изобщо не им вярвах… Добре, вървете! – И завика след тях: – Намерете великата Буря на Тиам! Сякаш това ще ви помогне, ха! – Завъртя се рязко и изпъна крив пръст към Торент. – Следя те, кутре!

Торент въздъхна.

– Всичко тръгна накриво, а?

– Ерастас беше глупак! И всичките Древни, които го слушаха – неговото безумие ги уби! Добре! Стига да ме остави на мира.

– Изгубила си си ума, вещице.

– Събуди ги! – сопна се Олар Етил. – Трябва да тръгнем на юг – и бързо!

– Надушвам море във вятъра – рече Торент и кимна на изток.

– Разбира се, глупако. Хайде, вдигай изтърсаците – трябва да тръгваме!

„Губиш хватката, вещице, и го знаеш, нали? Мислиш, че каквото си се захванала да направиш, ще е достатъчно, че ще реши всичко – но сега откриваш, че няма. Дано да поживея още малко – достатъчно дълго, за да застана над трупа ти.“

– Изтича от ума ти, кутре.

„Изтича само когато аз го пусна.“

Изгледа го рязко. Торент й обърна гръб и отиде да събуди децата.