САКАТИЯТ БОГ

– Там ще сме в безопасност, Кърдъл, нали? Веригите на проклятието ни – счупени в Бурята! Нали?

– Каквото замислях от самото начало, Телораст – и ако не беше толкова задръстена, щеше да си се досетила отдавна.

– Беше онзи жрец на Червея, онзи хитър пияница – по-добър от Не-Апсалар, много по-добър! Той ни каза всичко, което трябваше да знаем, тъй че няма нужда да се досещам, Кърдъл, защото от двете ни аз съм по-умната.

– Единственото умно нещо, което изобщо си направила, е да ме склониш да съм ти приятелка.

– Приятелка любима сестра или по-добра половинка, все едно е с нас, и не е ли така най-добре, Кърдъл? Това означава да живееш живот на загадка и приключение! О… кракът ми ли се измъква? Кърдъл! Кракът ми!

– Добре си е. Просто се е разхлабил. Скоро ще е все едно. Скоро ще си имаме тела, подходящи за самолюбието ни, и няма ли да е страшничко? Ами че аз мога и трон да ни надуша, Телораст. А ти?

Но Телораст бе застинала на място.

– Почакай! Кърдъл, чакай! Тази Буря… тя ще ни погълне!

– Значи ще ни изядат… и поне ще сме свободни. А и рано или късно Бурята ще спре. Трябва да спре.

– По-скоро ще се разпадне – изсъска Телораст. – Тъй че трябва да сме предпазливи, Кърдъл, та да не ни изядат наистина.

– Ама разбира се, че ще сме предпазливи. Ние сме умни.

– И подли.

– Точно затова същества като нас никога не губят, Телораст. Ние преливаме от таланти – изливат се от нас навсякъде!

– Стига кракът ми да не изпадне.

– Ако изпадне, ще те нося.

– Наистина ли?

– Е, ще те влача.

– Толкова си мила, Кърдъл!

– Защото сме влюбени, Телораст. Заради любовта бих те влачила навсякъде. Обичаме се и затова заслужаваме два трона – поне два! Заслужаваме ги и ще ги имаме, дори да трябва да избием десет хиляди бебенца, за да ги вземем.

– Бебенца? Да убиваме бебенца?

– Защо не?

Продължиха да пълзят през тревите.

– Мога почти да ги видя, Телораст! Армия от бебенца между нас и онези тронове. Може да си въртят костените кречетала колкото си искат – ще ги сдъвчем като сиренце.

– И котенца, и кутренца, и мишчици също!

– Спри, Кърдъл – огладнявам от думите ти! И си спести дъха – ще ни трябва да убием Коурабас.

– Не можем да убием Коурабас с дъха си, Телораст – тя е Отатарал, забрави ли? Трябва да го направим по трудния начин – парче по проклето парче, докато не завали от небето!

– Ще е страхотно. Нали? Кърдъл, нали?

– Най-хубавото, Телораст. Почти толкова хубаво, колкото да ядеш бебенца!

– Колко време ще ни отнеме това? Стигнахме ли вече, Кърдъл? Краката ми скоро ще изпаднат, заклевам се.

– Хмм, може би трябва да се въплътим. За малко, искам да кажа. Съвсем за малко, а после пак долу, ще потичаме малко и пак ще се въплътим – какво мислиш?

– Мисля, че си умна почти колкото мен.

– А ти си умна почти колкото мен. Ние сме умни почти колкото мен и мен – колкото теб де. Не е ли страхотно?

Паран спря и свали момчето от седлото. Нареди на отряда да чака и махна на Маток да го придружи. Малко по-напред склонът им предлагаше ясна гледка към траншеите, рампите и редутите на противника.

Които гъмжаха от войници.

– Виждат ни – каза Маток.

Паран спря и огледа позициите. Нагоре по прохода лъкатушеше каменист път. В първата линия на защитата полукръг от земни насипи се извиваше навътре към пътя – опит за щурм по него щеше да доведе до убийствен обстрел. Освен насипите всичко беше стръмни сипеи.

– Имах една жена – измърмори Маток. – Същата като това тука.

– Моля?

– Колкото повече й налитах, толкова по-грозна ставаше. Един от многото капани, когато се напиеш по пълнолуние. Събуждаш се за ужасите, които си направил, и после трябва да живееш с тях.

В защитата ясно се виждаха две предмостия и на по-близкото се вееха знамената на Коланси.

– Изповядани помощни – каза Паран. – Ще трябва да минем през тях, за да стигнем до Вълчата армия. Виж, това е неочаквано усложнение.

– Обаче знаеш ли, обичах я тая жена. Беше най-добрата ми жена, както се оказа.

– Какво стана с нея?

– Наследи ме и се събра с един по-хубав. Виждаш ли, будеше се сутрин и изпитваше същия ужас като мен, и колкото повече налитах…

– Маток, май ни очаква кървав бой.

– Думите ви ме радват.

– Трябва да надделеем и да разбием Изповяданите. После можем да се заемем с наемниците. Всъщност може би точно това е, което ни трябва, за да ги убедим да се предадат.

– Там горе ще има Чист, Върховен юмрук. Още веселба за Калам и Висшия маг.

– Ще подходим през нощта. Маток, твоите воини ще са от голяма полза – конници са все пак.

Маток сви рамене.

– Защо ударните части яздят коне, Върховен юмрук? Защото е най-бързият начин да се измъкнеш.

– Вече не сте само ударни, Маток.

– Ще влезем в схватка, ако това ви трябва, но няма да ни хареса. Виж, пътят… Широк път, военен. Разчистваме фланговете и можем да препуснем право нагоре.

– В чакащите зъби на онези наемници? И нагоре при това? Няма да ви похабя толкова глупаво. Съжалявам, но колкото и да сте жадни за кръв, ще се наложи да почакате малко.

Воинът се намръщи, но после сви рамене.

– Жадни сме за кръв, да, но не и ако повечето е наша.

– Добре. Дръж паплачта си изкъсо, само това те моля.

Маток го гледаше някак особено.