САКАТИЯТ БОГ

– Върховен юмрук, цял живот съм слушал приказки за малазанската армия. И аз съм бягал навремето от няколко сблъсъка, и са ме гонили седмици наред. – Посочи с брадичка към прохода. – Но това… дори онези Изповядани изглеждат достатъчни не само да ни спрат, но и да ни скапят.

– Тоест?

– Тоест боя се за Воинството, нищо повече.

Паран кимна.

– До утре сутринта, Маток, намери висока позиция за теб и воините ти. Ще ви покажа всичко, което трябва да знаете за малазанската армия.

Две обръщания на пясъчния часовник след като слънцето бе залязло Воинството спря недалече от прохода. Под яркозеления блясък на Нефритените странници ротите вдигнаха палатките. Поставени бяха предни постове, въпреки че не се очакваха излази от врага. Войниците се нахраниха бързо и легнаха да почиват. Придружен от Юмрук Рит Бюд, Паран тръгна да обиколи лагера.

Никога не бе мислил, че ще командва армия. Никога не бе мислил, че ще заеме мястото на Дужек Едноръкия. Често мислеше за него и взимаше от него всичко, което можеше. Воинството бе познало лоши времена. Заслужаваше нещо по-добро – но пък Паран подозираше, че всеки командир изпитва това чувство.

Когато с Рит Бюд се върнаха в командната палатка, завариха там Калам и Бързия Бен. Оставаха още две обръщания до разсъмване.

Убиецът се беше увил в черен муселин, нахлузваше протърканите си кожени ръкавици и макар да носеше ризница под плата, нямаше почти никакъв звук, докато крачеше напред-назад. Бързия Бен седеше на пода, облегнат на един скрин, изпружил крака и притворил очи.

– Е? – попита го Паран.

– Какво „е“?

– Готови ли сте? Обикновено надушвам магията, но сега не мога да помириша нищо, Висш маг.

Бързия Бен отвори едното си око и го изгледа.

– Ако ти можеш да я усетиш, Върховен юмрук, ще я усетят и Чистите горе. Повярвай ми. Готови сме.

Паран погледна Рит, но тя само сви рамене и той й каза:

– Иди да поспиш, Юмрук.

– Слушам, сър.

Щом Рит Бюд излезе, Паран препречи пътя на Калам. Убиецът изръмжа тихо, спря и се озъби.

– Лазиш ми по нервите, Върховен юмрук.

Бързия Бен се намеси:

– Приготвиха ли ти оная карта, Върховен юмрук?

Паран кимна и се отдръпна встрани, за да може Калам да продължи да крачи.

– Добре – рече магьосникът, бръкна в кожената си торба и извади крива пръчка с вързана за нея един разтег дълга връв. Единият край на пръчката бе заострен и Бързия Бен го заби в пода. После извади от торбата две малки платнени топки, едната черна, другата златна. Върза ги за връвта я изпъна. – Калам. Време е.

Убиецът спря и тръсна рамене като мечок.

Бързия Бен се изправи и се обърна към Паран.

– И да не сте мигнали, сър. Ясно?

– Ще бдя, Върховен маг – увери го Паран. – Но съм притеснен. Какво мислиш, че ви очаква?

– Освен един-двама Чисти Форкрул Ассаил? – Бързия Бен изсумтя, после се намръщи. – Не съм сигурен. Нещо.

– Давай да почваме – изръмжа Калам.

Паран свали шлема си и го остави на масата. Беше странно изделие, от Унта, подарък от Рит Бюд, и все още не бе свикнал с тежестта му. Обърна се към двамата и рече:

– Мисля, че трябва да… – И млъкна. Беше сам в палатката. – Богове на бездната, добър е.

А после, с изведнъж разтуптяно сърце и свит от нерви стомах, извади дървената карта, приготвена от Ормулогун. Огледа я на светлината на фенера. „Първата истински малазанска карта за Драконовата колода. Караш ме да се гордея, художнико.“

В средата на тъмно поле бе изобразен безформен смътно лъскав предмет.

– Ашикът в Дупката – прошепна Паран.

Невидим за всички, Калам крачеше безшумно по настлания с камък път. „Дано да сме невидими и за Чистите. Е, скоро ще го разберем.“ Вдясно и вляво от него в дълбоките окопи стояха часови, опрели гърди на стената, и гледаха надолу към нашествениците. В краката им смътно блещукаха сигнални фенери. Зад тях се издигаха първите насипи пред главната траншея: струпани камъни и пръст, достатъчно високи, за да осигурят прикритие от стрели, и достатъчно коварни, та да забавят щурма на нападателите.

Самите траншеи бяха пълни с войници на Коланси. На седем крачки зад тях и по-нагоре по склона минаваше окоп със стъпала за стрелците. Щяха да стрелят почти от упор, над главите на първата линия защитници, и да поразяват малазанците, които успеят да се покатерят по насипа.

Калам се надяваше, че проклетата карта на Паран ще подейства. Надяваше се, че Върховният юмрук в момента вижда каквото вижда и той. „Това може да се окаже много гадно. Там, горе някъде, има способен командир. Бързак… не мисля, че това е работа на Форкрул Ассаил. Тук е пипал професионален военен. Вероятно командирът на Вълците. Дано да се сетиш и ти за това.“

„Чакай… наемници, облечени във вълчи кожи? Не, не може да са те. Други трябва да са.“

Имаше още два пояса, успоредни на първата линия, с подравнени рампи за изтегляне в случай, че първата траншея бъде превзета. И много резерви, разположени в три укрепени лагера точно над последния пояс. Калам прецени, че трябва да има поне шест хиляди Изповядани. „Добре, че не съм на твое място, Паран.“