САКАТИЯТ БОГ

– Че кой ги е канил дъртите кучи синове? – Изгледа ядосано Сторми. – Ти ли, о, Владелецо на Шибани кремъчни мечове?

– Нищо не знам за тях, Геслер, заклевам се!

– Добре. Играем си значи приятелски на корабчета и виж сега! Никога не можеш просто да стоиш настрана от работата на други хора, Сторми. Душа, забита в небето – о! Я да го оправя аз това!

– Това не са те, Геслер. Не може да са те. Освен това онзи дълг се изплати. Още в град Малаз – ти беше там! Върнах го онзи меч!

Встрани от тях Саг’Чурок изведнъж изтрещя с огромните си мечове и двамата се обърнаха към него.

– Мисля, че току-що ни каза да млъкнем, Сторми – изсумтя Геслер.

Приближаваха се към хълма и сивото безмълвно множество немрящи воини. „Този хълм… това е гробище. Е, къде другаде биха могли да са?“

Един воин закрачи надолу по склона, повлякъл каменния си меч, както дете би влачило дълъг клон.

– Иска да говори с нас – каза Геслер.

– По-добре, отколкото да се вдигне изпод краката ни и да ни накълца на парчета.

– М-да, много по-добре. Какво мислиш, Сторми? Намерихме си неочаквани съюзници?

– Направо ми е жал за Ассаил, ако е така.

– Днес не е ден за жалост. Саг’Чурок! Няма да направиш нещо глупаво като да го нападнеш, нали?

Забавиха до ходом на трийсет крачки от самотния Т’лан Имасс. На петнайсет Ловецът К’елл спря и заби върховете на мечовете си в земята. Геслер и Сторми продължиха и спряха на пет крачки от немрящия воин.

– Кой клан? – попита Геслер.

В първия миг изглеждаше, че Т’лан Имасс ще пренебрегне въпроса му, но след това воинът отвърна с хриплив глас:

– Логрос, малазанецо. Аз съм Онос Т’уулан.

– Онос… – почна Геслер и затвори уста.

Сторми изруга тихо.

– Не може да бъде! Първият меч? Колко приятелчета на оня отдавна мъртъв император с плъше лице са замесени в това?

Още Т’лан Имасс бавно се заизсипваха надолу по склона, като стържещи камъни, и Геслер долови нещо окаяно в тази гледка, нещо… ужасно. „Какво правят те тук?“

Онос Т’уулан заговори:

– Прокуждането ми от Логрос беше безсмислено, малазанецо. Коленичих пред смъртен човек на Трона на Костите и не ще служа на никой друг. Това не проумя Олар Етил. Отново обвързан с Ритуала на Телланн, се върнах в сянката на императора.

На Геслер му призля. Не разбираше изцяло значението на всичко това, но то вече разбиваше сърцето му.

– Той ли те изпрати, Първи меч?

– Поканен съм на собствената си смърт, малазанецо. Как ще дойде тя – тепърва ще се реши. Ако Онзи на Трона можеше да погледне в душата ми, щеше да знае, че съм прекършен.

– Прекършен, казваш? – прекъсна го Сторми. – Виж, това е интересен факт, Онос Т’уулан.

Древният воин кривна глава.

– Не те разбирам.

Сторми посочи на север.

– Виждаш ли онзи каменен шпил, Първи меч? Точно там, на върха му, има още нещо – нещо, което е също толкова прекършено като теб. Форкрул Ассаил го пазят – но ние смятаме да им го вземем. Казваш, че Келанвед ти е заповядал да си тук – тъй че трябва да знаем, Първи меч, за да се биете ли сте тук? И ако да, срещу нас ли ще е, или на нашата страна?

– Вие сте малазанци.

– Армията зад нас не е.

Онос Т’уулан помълча малко, а после рече:

– К’Чаин Че’Малле са избивали Имасс от време на време.

– Също както вие сте избивали бедерини или лосове, или каквото и да е. Какво от това?

– Когато бяхме смъртни, имахме причина да се боим от тях.

– И лосовете ще бягат, когато видят вас. Но пък вече не сте смъртни, нали?

– Тук съм, малазанци, за да потърся война. И все пак едва сега осъзнавам, че съм вървял в сянка през цялото това време, още откакто се вдигнах от прахта край град Пейл. Мислех, че съм изоставен. И всеки път, щом подирех нов път, сянката ме следваше. Сянката ме намери, както трябваше да стане. Аз съм Първият меч на Т’лан Имасс и от това няма спасение.

Геслер се покашля и примига, за да махне сълзите от очите си.

– Първи меч, добре ли те разбирам? Поставяте ли се под нашата команда – просто защото случайно идваме от Малазанската империя? Преди да отговориш, трябва да разбереш – Келанвед отдавна е мъртъв и онази империя ни е обявила извън закона. Тук сме не заради някакъв проклет трон, нито сме призовани от някой, който седи на него.

– Кажи ми тогава, човеко, защо сте тук?

Геслер вдигна очи и огледа стотиците Т’лан Имасс, изсипващи се по склона, извиращи от улиците на селото. Безжизнени лица, които се обръщаха към него, и тежестта на погледа им бе съкрушителна. „Богове на бездната!“

– Звучи… глупаво, знаеш ли – отвърна смутено и хвърли поглед към Сторми. – Когато просто вземеш, че го кажеш.

– Продължи – изръмжа Сторми с вече почервеняло лице от чувствата, които се надигаха в него – Геслер го виждаше ясно, а и той изпитваше същото. Самият въздух сякаш гъмжеше от чувства с ужасяваща сила. – Продължи, Геслер, и дори да излезем глупци… е, можем да преживеем това, нали?

Геслер въздъхна и се обърна отново към Онос Т’уулан.

– Защо сме тук ли? Истината е, че дори не сме сигурни. Но… мислим, че сме тук, за да поправим една стара неправда. Защото това трябва да се направи, и толкова.

Тишината се проточи.

Геслер се извърна към Сторми.

– Знаех си, че ще прозвучи тъпо.