САКАТИЯТ БОГ

„Но аз нямам майка. Може би никога не съм имал – не помня. Нито едно лице, което да заплува размито в сънищата ми – нищо. А вече нямам и баща. Нямам си никой и когато погледна напред, към бъдещето си, виждам се как яздя вечно сам.“ Представата, която връщаше отново и отново, сякаш за да опита вкуса й на езика си, не събуждаше нищо. Питаше се дали в него няма нещо сбъркано. Питаше се дали след години, по дългия път на живота, няма да го намери – онова сбъркано нещо, като труп, лежащ на земята край пътя. Питаше се какво ще почувства тогава.

Опита да си спомни причините, стоящи зад решението му да изостави Синн. Нещо го бе притеглило към Брис Бедикт и всички ледерии и болкандо, някаква смътна увереност, че там ще е по-полезен, макар да нямаше никаква представа какво би могъл да направи, нито дали има нещо, което би могъл да им даде. По-лесно бе да мисли за това така, вместо да признае, че бяга от Синн – че бяга от онова, което тя може да направи.

„Никой не може да ме спре, Гръб. Никой освен теб.“

Така му беше казвала неведнъж, но не утешително, не по начин, който да му подскаже, че държи на него. Не, беше по-скоро като предизвикателство, сякаш го питаше: „Какво имаш скрито в себе си, Гръб? Хайде да видим, искаш ли?“ Но той не искаше да знае какво има скрито в себе си. В деня, когато бяха стигнали до битката с Луните, в деня, когато бе имало огън, камък и пръст, и нещо студено в центъра на всичко това, беше усетил как се отделя и момчето, което бе вървяло до Синн, бе някой друг, понесъл неговата кожа и неговото лице. Беше… ужасяващо.

„Цялата онази сила, как се изля през нас. Не ми хареса. Не ми харесва.“

„Не бягам. Синн може да прави каквото й харесва. Всъщност не мога да я спра и не искам тя да го докаже, да плюе на собствените си думи. Не искам да чуя как се смее. Не искам да погледна в очите й и да видя огньовете на Телас.“

Бяха ги видели и воините-зверове вече се отклоняваха от пътя си към малка група, отделила се настрани. Принц Бедикт. Араникт. Кралица Абрастал и Спакс, и трима души, които не беше виждал – две жени и висок, тромав на вид мъж с дълго конско лице. Точно зад тази група стоеше сама невероятно висока жена, загърната в наметало от заешки кожи до глезените, с диво разрошена като кафява грива коса и с лице, изваяно сякаш от пясъчник.

Тътенът под краката на Ве’Гат заглъхна, щом се приближиха към групата. Гръб погледна надолу и видя, че бронята е оформила висока яка нагоре от бедрата му, разтворена малко над ребрата. А зад гърба му издадените напред и застъпващи се люспи оформяха нещо като облегалка, предпазваща гръбнака му.

К’Чаин Че’Малле спряха и Гръб видя, че Брис Бедикт е вперил поглед в Кругава.

– Изключително желана гледка сте, Смъртен меч.

– Къде са разположени моите периши? – изхриптя гласът на Кругава.

Кралица Абрастал отвърна:

– В центъра, най-близката отбранителна линия и малко по-назад. Смъртен меч, позицията им е неудържима – не са им осигурени никакви пътища за отстъпление. С малко натиск можем да ги атакуваме от три страни.

– Замисълът е сами да се натресем в шиповете на този юмрук – изсумтя Кругава. – А ако всичките ми братя и сестри умрат, това изобщо не интересува Форкрул Ассаил.

– Повече или по-малко се досетихме за това – каза Спакс. Бойният главатар на гилките беше в пълната си броня от морски костенурки, лицето му боядисано в бяло, очите – обкръжени от тъмночервена охра.

Смъртният меч се смълча за миг, погледът й ги обходи един по един, а след това се плъзна към огромната жена, застанала зад тях.

– Нови съюзници сте намерили, принце. Тоблакай?

– Богове на бездната! – въздъхна Брис. – Никога не бях виждал толкова срамежлива жена. Тя е Теблор и командва триста от своята раса. Казва се Гилимада.

– Къде ще ги поставите?

Тонът на Кругава бе още по-суров, отколкото допреди миг.

Гръб видя, че всички се поколебаха, и това го обърка. „Какво не е наред?“

Араникт запали нова пръчка от старата си и каза:

– Смъртен меч, от другата страна на долината има над четирийсет хиляди колансийци.

– Над четирийсет хиляди?!

– Изправени сме пред сериозно предизвикателство – заяви Брис Бедикт. – Трябва да се постараем да ангажираме цялата тази сила колкото може по-дълго.

Кралица Араникт се намеси:

– Щом Чистият, който командва тук, научи за същинския щурм – онзи срещу Шпила, – ще се опита да изтегли колкото може повече от войските си. По наша преценка бързият преход до провлака е три камбани време – с други думи, могат да стигнат до онази битка навреме, Смъртен меч, и да ударят Геслер във фланг. Засега не сме в състояние да измислим как да предотвратим това.

– Аз ще обърна перишите – заяви Кругава. – Ще ги изтегля от позицията им и ще ги поставя да преградят пътя на изток. Трябва само да забавим врага, не да го спрем.

– Ако успеете да си възвърнете командването на Сивите шлемове – попита Брис, – ще приемете ли компанията на Теблор?

Присвитите очи на Кругава се присвиха още повече към високата жена и тя заяви достатъчно високо, за да чуят всички:

– Да се сражаваме редом с Теблор е ненадмината чест.