САКАТИЯТ БОГ

Изобщо не трябваше да отпраща брат Спокойствие. А сега той беше мъртъв. Беше споделил последните си гледки – бушуващ огън, пламъците почернят бялата му кожа, пърлят плътта на лицето му, кипват водата на очите му, докато топките се пръснат – „и виковете му! В името на Бездната, виковете му! Огънят, изпълнил устата му, пламъците, нахлуващи през овъглените устни, за да погълнат дробовете му! Такава ужасна смърт!“

Тези човешки същества бяха мерзост. Бруталността им я разтърсваше до дъно. Край нямаше способността им за жестоко унищожение, край нямаше жаждата им да развихрят ужас и смърт. Светът щеше да си поеме чист дъх, след като всички те най-сетне изчезнеха, чист и благословено невинен дъх.

„Акраст Корвалайн, бъди с мен! Това е денят, в който сме предизвикани! Трябва да надвием!“

Пристъпи към олтара и погледна с гняв възлестото кълбо, положено върху камъка. Съживи магическото си зрение и огледа видимите вече вериги, овързали Сърцето – всички нейни предци, на чиито кости бе придадена нова форма, но силата им не се беше променила. Нямаше слабост в това, което видя. Гледката я успокои. „Никой няма да вземе това от нас. Ако потрябва, ще го унищожа със собствената си ръка.“

Лабиринтът, обкръжил Сърцето, го беше пазил скрито през цялото това време. Какво се бе променило? Как беше намерено? „Дори боговете не можеха да го усетят, не и скрито тук, в сърцевината на нашия лабиринт. И все пак скоро ще ни нападнат. Скоро ще ни обсадят. Усещам истината за това! Кой може да го е намерил?“

Внезапна мисъл я порази и стегна гърдите й като в юмрук. „Падналия! Но не – той е твърде слаб! Овързан от собствените си вериги!“

„Каква игра играе той? Да си помисли, че може да ни се опълчи! Не, това е лудост!“ Но пък Сакатия бог не беше ли луд? Изтерзан от болка, сломен, разкъсан – късове от него бяха разпръснати из половината свят. „Но аз съм тази, която държи сърцето му. Аз го… откраднах. Ха, и виж колко дълбока и огромна е любовта ми! Виж как изстисквам от него всичкия живот!“

„Брак между справедливост и болка. Не е ли това изтезанието на света? На всички светове?“

– Не – прошепна тя. – Никога няма да изоставя своята… любов. Никога! – „Това е единственият култ, достоен за името си. Държа в ръката си сърце на бог и заедно пеем хиляда песни на страдание.“

Далечни взривове я накараха да се обърне. Корабите на Периш! Откъснати от котвите си, огромните съдове се надигаха диво над издутите вълни… бяла пяна изригваше към небето, хвърчаха дъски и мачти, корабите се блъскаха и разпадаха… колансийските кораби в залива долу, привързани на пристаните отсам вълнолома, също се бяха раздвижили като зверове в сляпо объркване. Вълните биеха по каменния вълнолом и вдигаха огромни пелени във въздуха. И все пак. Все пак… „няма никакъв вятър“.

„Няма никакъв вятър!“

Гръб почти се беше изгубил в излятото люспесто седло зад раменете на Ве’Гат и все пак, докато звярът скачаше напред и напред, седлото не го подхвърляше насам-натам, както щеше да е на конски гръб. Люспите продължаваха да се променят, растяха и покриваха краката му, включително бедрата, все едно седлото се стремеше да се превърне и в броня – беше удивен, че вижда такова нещо. Люспи от двете страни изникнаха нагоре и обхванаха бедрата му. За миг изпита страх – щеше ли тази броня, израстваща от звяра, който яздеше, да го покрие целия? И щеше ли после да се махне?

Извърна глава към ездача до себе си, за да види дали кожата и на неговия Ве’Гат расте по същия начин, но не – там си оставаше изящно извито седло и нищо повече. А Смъртен меч Кругава яздеше на него с лекотата на ветеран. Гръб завиждаше на такива хора, при които всичко се получаваше съвсем лесно.

„Баща ми не беше такъв. Изобщо не беше боец по рождение. Изобщо не притежаваше дарбата на, да речем, Калам Мекхар. Или на Сторми, или на Геслер. Беше просто обикновен човек, принуден да е повече от това, което е.“

„Радвам се, че не го видях как умира. Радвам се, че спомените ми го виждат само като жив, вечно жив.“

„Мисля, че мога да живея с това.“

„Нямам друг избор.“

Бяха изоставили лагера на К’Чаин Че’Малле предната нощ и сега бързо догонваха армиите на ледериите и Болкандо. Ако се надигнеше – колкото щеше да позволи бронята, загърнала бедрата му, – можеше да види точно напред тъмното кипящо петно на войските, изкачващи се към билото. Гръб отново се обърна към Кругава. Тя бе спуснала забралото на шлема си. Наметалото от вълча кожа бе твърде тежко, за да се развее зад нея въпреки бързината на Ве’Гат, но все пак се спускаше с впечатляващо изящество по гърба на К’Чаин Че’Малле, загръщаше бедрата му и издутата грамада мускули по горната част на краката, тъй че козината се полюшваше и блестеше, докато мускулите се издуваха и напрягаха.

Щеше да е плашеща майка тази Кругава, реши Гръб. Плашеща, и в същото време подозираше, че любовта, която би отдала на дете, ще е несъкрушима. „Свирепа като вълчица, да.“