Седмият папирус

— Аз командвам десет хиляди колесници.

— Аз съм Таита, началникът на царската конница — довърши изречението Роян. — Той беше там. О, Ники! Таита беше там! Това е доказателството, за да сме сигурни, че търсим нещо съществуващо. Сега знаем със сигурност, че не си губим времето.

Тя се друсна на походното си легло и се сви на топка като мъркаща котка.

— Мислиш ли, че игуменът ще ни позволи да погледнем печата отблизо?

Никълъс обаче поклати глава невярващо.

— Предполагам, че не. Короната се води част от съкровищата на манастира. Не мисля, че би сторил подобно светотатство дори и заради красивите очи на своята голяма любов. Така или иначе, по-добре да не издаваме, че камъкът ни се е сторил толкова интересен. Яли Хора по всяка вероятност няма и представа какво носи на главата си. А и в никакъв случай не бива да предизвикваме любопитството на Борис.

— Мисля, че си прав. — Роян се надигна, за да му позволи да седне до нея. — Заповядай.

Никълъс се отпусна на леглото, а тя попита:

— Как мислиш е попаднал този печат в манастира? Кой го е открил? Къде и кога?

— По-полека, скъпа. Задаваш ми четири въпроса наведнъж, а аз трябва да отговарям на всеки поотделно, нали?

— Хайде, познавай! — подкани го тя. — Предполагай, размишлявай, хайде, искам да подхвърлиш някоя идея!

— Добре тогава — отстъпи Никълъс. — Печатът е бил произведен в Хонконг, в една малка фабрика, която залива пазара с хиляди подобни дрънкулки. Яли Хора си го е купил миналия месец от сергия за сувенири в Луксор, където е прекарвал почивката си.

Роян го ощипа болезнено по ръката.

— Недей се лигави — сопна му се тя.

— Да чуем дали ти ще измислиш нещо по-интересно — потри се той по ръката и я изгледа обидено.

— Добре, слушай. Таита е изпуснал личния си печат, докато е наглеждал строежа на царската гробница в долината. Три хиляди години по-късно, някой монах, навярно от първите, които са се заселили по тези места, случайно го е намерил и го е занесъл на игумена си. Разбира се, не е могъл да разчете йероглифите. Игуменът на свой ред го е обявил за светиня, останала от свети Фруменций, и го е вградил в короната си.

— И заживели доволно и щастливо — продължи нататък Никълъс. — Не звучи зле.

— Виждаш ли пропуски? — запита тревожно Роян, но той кимна отрицателно. — Значи си съгласен, че печатът доказва съществуването на Таита и че теориите ни са правилни?

— „Доказва“ е твърде силно казано. Да речем, че видяният печат навежда на подобни предположения.

Тя се извъртя на леглото и го загледа право в очите.

— О, Ники, толкова съм развълнувана. Сигурна съм, че цяла нощ няма да мога да мигна. С нетърпение чакам да дойде утре и да се впуснем отново в търсене.

Очите й светеха, а тъмните й страни се бяха изчервили от емоциите. Устните й стояха леко разтворени, колкото да се види розовото връхче на езика й. Този път изкушението беше твърде силно за Никълъс. Той се наведе бавно над нея, давайки й достатъчно възможност да се отдръпне, ако не го желае. Но Роян не помръдна, само в грейналия й поглед се появи искрица на разбиране какво точно се случва в този миг. Гледаше го право в очите, сякаш търсеше нещо, за което да се хване. Когато устните им бяха само на два-три сантиметра разстояние, Никълъс се спря, за да я остави тя да съкрати дистанцията. Младата жена не го накара да чака дълго.

В началото целувката им беше като ефирно докосване; Никълъс сякаш усещаше само нежния й дъх. Но това им се стори малко, постепенно устите им се вкопчиха една в друга със страст и желание. Така останаха може би минута-две, а Никълъс си мислеше колко сладки са устните й, колко много приличат на узрял плод. В следващия миг обаче тя тихо изскимтя и с известно усилие на волята се откъсна от прегръдката му. Двамата се загледаха объркани, без да знаят какво да сторят и кажат.

— Не — прошепна най-накрая Роян. — Моля те, Ники, не още. Не съм готова.

Той пое ръката й и я задържа между дланите си. Сетне леко целуна крайчетата на пръстите й, за да вкуси по-дълбоко дъха на кожата й.

— Ще се видим сутринта — остави я той на мира и стана да си върви. — Тръгваме рано. Бъди готова! — И излезе от колибата.

Още докато се обличаше на другата сутрин, Никълъс я чу да се движи, затова само й подсвирна тихо и тя излезе, готова за приключения.

— Борис още не се е събудил — уведоми ги Тесай, докато им поднасяше закуската.

— Колко изненадващо! — учуди се Никълъс, без дори да вдига поглед от чинията.

Заради необичайните обстоятелства, при които се бяха разделили предната вечер, двамата с Роян се чувстваха леко неловко един пред друг. Когато обаче той метна пушката и еднодневката си през рамо, всичко бе забравено на секундата и те се насочиха с бодра крачка към долината в очакване на открития и изненади.

Вървяха около час, когато Никълъс хвърли поглед през рамо и смигна на спътницата си.

— Следят ни.