Седмият папирус

Роян го послуша и завърза приятелски разговор с Тамре. От време на време си позволяваше да го погали по главата или да го потупа като кученце. Започнаха да си говорят за вечерята от предния ден, за това колко красива била скалната църква, колко били стари стенописите и гоблените и най-накрая, съвсем естествено, стигнаха до короната на игумена.

— Да, да. Това е камъкът на светеца — кимна утвърдително момчето. — Синият камък на Свети Фруменций.

— Знаеш ли откъде е дошъл? — попита Роян.

Тамре се затрудни с отговора.

— Нямам представа. Знам само, че е много стар, може би е от времето на Христос Спасителя. Така поне говорят свещениците.

— И не знаеш къде е бил намерен?

Момчето поклати глава, но за да й направи все пак удоволствие, рече:

— Сигурно е паднал от небето.

— Нищо чудно — прие думите му на сериозно Роян и се спогледа с Никълъс. Той надигна очи към небето като в няма молитва, след което прикри лицето си с широката периферия на шапката.

— А сигурно Свети Фруменций на свой ред го е дал на първия игумен на манастира — продължи да гадае Тамре, чиято фантазия се развихряше все повече и повече. — Или пък са го намерили в ковчега му, когато са го поставяли в гробницата му.

— Всичко това е напълно възможно, Тамре — съгласи се Роян. — Ти самият виждал ли си гробницата на Свети Фруменций?

Той се огледа, сякаш се страхуваше някой да не го чуе.

— Само ръкоположени духовници могат да влизат в макдас, Светая Светих на манастира — сведе глава, сякаш криеше нещо.

— Но ти си я виждал, Тамре — разобличи го Роян, галейки го по главата. Струваше й се доста странно момчето да се чувства толкова гузно. — Можеш да ми кажеш, няма да те издам пред монасите.

— Само веднъж — призна Тамре. — Заради другите момчета. Пратиха ме да докосна камъка на табота. Иначе щяха да ме бият. Всеки новопостъпил послушник е принуждаван да го стори. — Заради ужасните спомени от постъпването в манастира, на Тамре чак започна да му се връзва езикът. — Бях съвсем сам и ме беше много страх. Минаваше полунощ и всички свещеници спяха. Тъмнината е пълна, а в макдас и до ден-днешен броди духът на светеца. Бяха ми казали, че ако съм недостоен, щял да ме порази с гръм.

Никълъс махна шапката от лицето си и бавно се надигна.

— Няма как, момчето говори истината. Той е бил в Светая Светих — рече той на Роян. — Продължавай да го разпитваш. Може и да научим нещо полезно. Питай го за гробницата на Свети Фруменций.

— А гробницата на светеца видя ли? — попита Роян.

Тамре кимна утвърдително.

— Влезе ли вътре?

Но този път той отрече.

— Няма как, на входа стоят решетки. Само игуменът има право да влиза в гробницата, и то само веднъж в годината — на рождения ден на светеца.

— Но сигурно си погледнал през решетките?

— Погледнах, но беше пълна тъмница. Видях единствено ковчега. Той е дървен и отгоре му е изписан ликът на светеца.

— Той чернокож ли е?

— Не, бял с червена брада. Изображението почти се е изтъркало. Ковчегът е прогнил и разяден от червеите.

— Къде са го сложили? На пода на гробницата?

Тамре се замисли, сякаш не се сещаше много добре, но най-накрая поклати глава.

— Не, в стената е издълбана ниша и ковчегът е сложен в нея.

— Спомняш ли си нещо друго за гробницата? — опитваше се Роян да изстиска докрай знанията му по въпроса, но Тамре повече нищо не се сещаше.

— Беше много тъмно, а входът с решетките е много тесен — оправда се той.

— Няма значение. Гробницата в дъното на макдас ли се намира?

— Да, точно зад олтара и камъка на табота.

— От какво е направен олтарът. От камък?

— Не, от дърво. От кедрово дърво. Вътре има свещи, голям кръст, много корони, които носи само игуменът, потир и жезъл.

— И той ли е изписан като ковчега?

— Не, изографисан е с всякакви изображения. Много се различават от тези в гробницата.

— Кое им е различното? Кажи ми, Тамре.

— И аз не знам. Лицата са много смешни. А и хората носят други дрехи. Има и коне. — Тамре сам не знаеше какво да каже. — И конете са различни.

Роян се опита да извлече някакво по-конкретно описание, но той все повече се объркваше и думите му започваха да си противоречат. Затова тя смени темата.

— Кажи ми за табота — помоли Роян, но Никълъс я прекъсна:

— Първо ти ми кажи на мен какво е изобщо таботът? Нещо подобно на юдейската скиния?

Тя се обърна към него.

— Да, или поне така е при нас в Египет. Обикновено представлява светиня, прибрана в обсипана със скъпоценни камъни кутийка и обвита в плат, бродиран със злато. Единствената разлика е, че по юдейската скиния са написани десетте Божи заповеди, докато в нашата църква светинята носи думите на посвещение на конкретната църква, където се съхранява. Смята се за живото сърце на църквата.

— Какво тогава представлява камъкът на табота? — чудеше се Никълъс и се опитваше да намери обяснение.

— Не знам — призна Роян. — В нашата църква не познаваме подобни камъни.

— Може би да го попиташ?

— Кажи ми за свещения камък, Тамре.

— Висок е, ей толкова — показа той малко над височината на рамото си — и е широк ей толкова — и разпери ръце. — Целият квадратен.

— И таботът стои отгоре му? — предположи Роян.

Тамре кимна.