Седмият папирус

При следващия завой на пътеката той я грабна за китката и я издърпа при себе си зад близката скала. Зачака, както хищник дебне плячката си, и когато нечия върлинеста фигура, облечена в мръсна, бяла шама крадешком се показа, скочи да я улови. Непознатото създание изрева от изненада и се свлече на земята, разтреперано от страх.

Никълъс му помогна да се изправи отново на крака.

— Тамре! Какво правиш тук? Защо ни следиш? Кой те е пратил? — запита го той на арабски.

Момчето бързо погледна към Роян.

— Моля те, ефенди, не ме бий. Нищо лошо не съм мислил.

— Я остави момчето, Ники! Само ще предизвикаш още някоя криза — намеси се Роян.

Тамре бързо се скри зад нея и се хвана за ръката й, сякаш се страхуваше да не му се случи нещо.

— Спокойно, Тамре — опита се да го увери в добрите си намерения Никълъс. — Няма да те бия, освен ако не видя, че ме лъжеш. Но ако наистина посмееш, тогава такъв тупаник ще ти тегля, че кожа няма да оставя по гърбината ти. Кой те прати да ни следиш?

— Дойдох сам. Никой не ме е пращал — смотолеви момчето. — Искам да ви покажа къде видях святото животно с белезите от пръстите на Йоан Кръстител.

Никълъс се взря за известно време в очите му, сетне леко се засмя.

— Проклет да съм, ако това момче наистина не е убедено в съществуването на прадядовата ми антилопа. — Но усмивката му скоро се превърна в заканителна гримаса. — Не забравяй какво ти се пише, ако ни баламосваш.

— Истина ти казвам, ефенди — изхленчи Тамре и Роян бързо застана в негова защита:

— Защо му говориш така? Не виждаш ли, че е само едно нещастно и беззащитно дете?

— Добре, Тамре. Ще ти дам възможност да докажеш, че говориш истината. Отведи ни на мястото, където си видял святото животно.

През целия път Тамре отказа да пусне ръката на Роян. Беше се увесил за нея, без да го е грижа, че двамата си вървят един на друг в краката и без да спира да поглежда към страшния Никълъс. Едва след стотина крачки уплахата му поотмина и на лицето му се изписа невинна, срамежлива усмивчица.

В продължение на час тримата се отдалечаваха от бреговете на Дандера и изкачваха баирите около нея. Трябваше да си пробиват път през гъстата гора, където постоянно им се препречваха шубраци и разядени от водата скални ръбове. Бодливите клони на храстите до такава степен се преплитаха и се спускаха толкова ниско до земята, че изглеждаше сякаш просто не съществува път. Но Тамре добре се ориентираше и нито за миг не се отклони от тясната пътека, която се виеше из джунглата и позволяваше на двамата му спътници да се промушат безопасно между червените кукички на коварните растения. По едно време негърчето се закова на място и издърпа Роян пред себе си, за да й покаже нещо в краката си.

— Реката! — обяви Тамре с важен тон.

Никълъс застана зад тях и тихичко си подсвирна. Оказа се, че Тамре ги е превел в пълен кръг и ги е извел отново на брега на Дандера, само че по-нагоре — точно там, където водите се изгубваха от погледа на пътниците и си проправяха път из скалите.

Бяха застанали на самия ръб на голям вир. Оказваше се, че макар и входът на скалния пролом да е съвсем тесен, веднага след това коритото отново се разширява и заприличва на глинените манерки, от които монасите в манастира пиеха медовината си. Отново се стесняваше в другия край на вира, за да продължи в неизвестното.

— Видях святото създание ей там — посочи Тамре отсрещния бряг, където малко поточе шуртеше в гъсталака, преди да се хвърли във водите на реката. От ръба на хлътналата като стена на чаша скала висяха парчета зелен мъх, подхранвани от благотворните струйки на ручейчето.

— Ако си го видял на отсрещния бряг, защо ни доведе тук? — попита кисело Никълъс.

Тамре го погледна, сякаш още малко и сълзи щяха да рукнат от очите му.

— По-лесно е да се стигне. От другата страна няма път през гората. Храстите биха наранили войзеро Роян.

— Не му се карай за щяло и нещяло! — отново се сопна Роян на приятеля си и покровителствено сложи ръка върху рамото на Тамре.

Никълъс вдигна рамене.

— Добре, щом сте се наговорили, ваша воля. Но след като тъй и тъй сме се разкарали дотук, най-добре да поседнем и да изчакаме дали наистина ще се появи прадядовата дик-дик.

Избра си местенце сред шубрака, размаха здраво шапката си и успя да го разчисти колкото за тримата. Самият Никълъс се облегна блажено на най-близкото дърво и положи карабината в скута си.

Вече беше превалило обед и жегата ставаше смъртоносна. Никълъс извади шишето с вода, отпи, после го подаде на Роян и докато тя го беше надигнала, изгледа с любопитство Тамре.

— Може би сега му е времето — предложи той на Роян на английски, — да разберем от момчето какво знае за печата на Таита. Толкова е хлътнал по теб, че ще ти каже всичко, което искаш. Само трябва да го разпиташ.