Сфера

— Какво мислиш за всичко това, Хари? — попита Норман, като се настани в едно кресло до него.

— Мисля, че на всички е ясно — отвърна Хари. — Тук си губим времето.

— Ами перката, която са открили на дъното?

— Не знам какво е това, но знам какво не е. Това не е космически кораб на друга цивилизация.

Тед, седнал наблизо, извърна обидено глава. Хари и Тед очевидно вече бяха кръстосвали шпаги на тази тема.

— Откъде знаеш? — запита Норман.

— Няколко прости изчисления — рече Хари и махна небрежно с ръка. — Всъщност, банални. Чувал ли си за уравнението на Дрейк?

Норман кимна. Това беше едно от най-известните предположения сред публикациите, посветени на извънземния живот. Но въпреки това каза:

— Би ли ми припомнил?

Хари въздъхна отегчено и извади лист хартия.

— Това е вероятностно уравнение.

Той написа: p=fpn1nflfifc

— Написаното означава, че вероятността p на някоя звездна система да се развие разумен живот е функция от вероятността звездата да разполага с планети, броят на обитаемите планети, вероятността на някоя от тези обитаеми планети да възникне живот, вероятността този живот да породи разум и вероятността зародилата се цивилизация да направи опит за междузвездна комуникация в разстояние на пет милиарда години. Ето това изразява уравнението.

— Хм — рече Норман.

— Истината е, че не разполагаме с никакви факти — продължи Хари. — Налага се да приемем на доверие всяка едно от тези вероятности. Нищо по-лесно няма от това, да вземем едностранно решение — като Тед — и да заключим, че има поне хиляда разумни цивилизации. Ала също толкова лесно е да предположим, че има само една. Нашата — той побутна хартията. — В такъв случай, онова което лежи долу не принадлежи на чужда цивилизация. Следователно си губим времето тук.

— Тогава какво е онова долу? — попита отново Норман.

— Нищо повече от абсурден израз на романтични мечти — заяви Адамс и нагласи очилата си. В него се долавяше някаква затаена злоба, която тревожеше Норман. Преди шест години, Хари Адамс бе само едно улично хлапе, чийто новоизгряващ талант го бе отвел от полуразрушената къща в покрайнините на Филаделфия до подстриганите зелени морави на Принстън. Какво го ядеше сега?

Адамс беше изключително надарен теоретик, със солидна репутация в областта на плътностно-вероятностните функции на квантовата механика, далеч отвъд пределите на познанията на Норман, макар Адамс да бе приключил разработките си едва седемнадесетгодишен. Но като човек, Адамс не можеше да има каквито и да било тайни от Норман и нямаше никакво съмнение, че в момента е напрегнат и ядосан, а към членовете на групата изпитва неприязън.

Или може би това се дължеше на собственото му присъствие в групата. Норман се зачуди как ли ще се излезе на глава с това разглезено бившо вундеркиндче.

Имаше само два вида вундеркинди — математични и музикални. Някои психолози твърдяха, че има само един вид, поради близката връзка между музиката и математиката. И макар много деца да се раждаха с таланти в областта на литературата, рисуването и спорта, единствено в математиката и музиката техните постижения бяха в състояние да се сравняват с тези на възрастните. От психологическа гледна точка тези деца бяха със сложен характер — самотни, изолирани не само от другите деца, но и от семействата си заради дарбата, която караше другите да им се възхищават и същевременно пораждаше завист. Умението им да общуват нерядко закърняваше и ги правеше неспособни за групови взаимоотношения. Като особено надарен, за Хари тези проблеми вероятно тежаха с още по-голяма сила. В един разговор с Норман той бе признал, че когато за пръв път изучавал преобразованията на Фурие, останалите деца тренирали да забиват топката в коша. Така че нищо чудно Хари да се чувстваше неудобно в групата.

Но имаше и още нещо… Хари изглеждаше направо ядосан.

— Почакай само — мърмореше той. — След седмица всичко това ще се окаже една голяма тенекия. И нищо повече.

Надяваше се, а? — помисли си Хари. Чудеше се защо Хари се държи така.

— Е, аз пък мисля, че е много вълнуващо — намеси се Бет Халпърн с блестящата си усмивка. — Възбужда ме дори само мисълта, че е възможно да намерим извънземен живот.

— Така е — съгласи се Тед. — В края на краищата, Хари, на този свят има много повече неща от тези, за които се предполага в твоята философия.

Норман погледна към последния член на групата, морския биолог Артър Левин. Левин беше единственият човек, когото не познаваше. Дундест и блед, той изглежда бе потънал в собствените си, нерадостни мисли. Тъкмо се готвеше да го попита за мнението му по въпроса и в залата влезе капитан Барнс стиснал под мишница дебела папка.

— Добре дошли в сърцето на нищото, — обяви Барнс, — където дори тоалетните не работят — всички се засмяха нервно. — Съжалявам, че ви накарах да чакате. Но тъй като не разполагаме с много време, да започваме веднага. Ще бъдете ли така добри да изгасите осветлението?

Първият диапозитив изобразяваше масивен кораб с множество надстройки по палубата.