Шантарам

На един завой из лабиринта от алеи подминахме дълъг метален парапет, на който бяха подпрени велосипеди. Оттам нататък дори и тези прости машини изчезнаха. Стоките бяха пренасяни от носачи с огромни вързопи върху главите. Едно бреме, обичайно тегнещо върху всички — смазващият натиск на бомбайското слънце — се вдигна от гърба ни; алеите бяха тъмни, хладни, незасенчени. Въпреки че сградите бяха на три, най-много на четири етажа, се накланяха над лъкатушните улички и от небето се виждаше само тънка, сякаш изрисувана с четка бледосиня линия.

Самите сгради бяха стари съборетини. Каменни фасади, великолепни и внушителни някога, днес зацапани и неугледно закърпени се рушаха. Тук-там стърчаха балкончета — толкова наблизо едно срещу друго, че съседите можеха да си подават разни неща през тях. Мярвах вътре в къщите неизмазани стени и свличащи се стълбища. Много прозорци в сутерените бяха отворени и разкриваха импровизирани дюкяни, в които продаваха бонбони, цигари, бакалски стоки, зеленчуци и домашни потреби. Личеше си, че водопроводът е примитивен — ако изобщо го имаше. Минахме покрай няколко места, където жените с глинени или метални ведра наливаха вода от един-единствен външен кран. А над сградите като метални паяжини се преплитаха в сложен ажур електрически кабели и жици — сякаш дори и този символ и енергоизточник на съвременната епоха с нейната мощ не бе нищо повече от крехка и нетрайна мрежа, която с един груб жест можеше да бъде пометена.

След всеки завой тесните улички сякаш все повече ставаха част от друга епоха и колкото повече навлизахме в лабиринта, се изменяше и външността на хората. Виждах все по-малко и по-малко западни памучни фланелки и панталони, така често срещани навсякъде другаде из града, докато облечени с тях останаха само най-малките деца. Мъжете носеха пъстроцветни, разнообразни традиционни дрехи: дълги копринени ризи, които стигаха до коляното и се закопчаваха с перлени копчета от врата до кръста, едноцветни или раирани кафтани, наметала с качулки, които напомняха на монашеските, и безкрайни разновидности на шапчици — бели или обшити с мъниста, и тюрбани в жълто, червено и електриково синьо. Жените бяха целите отрупани в украшения, въпреки че кварталът беше бедняшки. Накитите им бяха евтини, но за сметка на това пък изключително пищни. Не по-малко забележими бяха татуираните кастови знаци по челата, бузите, ръцете и китките. Всяко босо женско стъпало бе украсено с гривни от сребърни звънчета и пиринчени пръстени.

Тези стотици хора се пременяваха за вкъщи, за себе си, не за разходки на обществени места. Сякаш тук се чувстваха на сигурно място — тук, където можеха да се обличат според традицията и да се показват. Улиците бяха чисти. Сградите бяха напукани и мръсни, в тесните улички се тълпяха кози, кокошки, кучета и човеци и всяко изпито лице носеше цвета и мършавостта на недоимъка, но улиците и хората бяха чисти, безупречно чисти.

Свърнахме в по-стари улички — толкова тесни, че двама души едва можеха да се разминат. Хората се дръпваха във входовете, изчакваха ни на прага да отминем и чак тогава продължаваха. Улиците бяха покрити с фалшиви тавани и опънати тенти и в тъмното се виждаше само на няколко метра напред и назад. Не изпусках от очи Прабакер от страх, че няма да мога да изляза оттук сам. Дребният гид често се обръщаше и ми посочваше някой разклатен камък от калдъръма или стъпало, или някаква преграда отгоре. Съсредоточен върху всички тези препятствия, загубих ориентация. Картата на града, която си бях съставил наум, започна да се върти, размаза се и изчезна. Не можех да се досетя накъде се намират нито морето, нито другите важни ориентири — фонтанът „Флора“, гара Виктория, пазарът „Крофорд“, покрай които минахме по пътя за насам. Почувствах се така надълбоко затънал в приливите и отливите на тесните улички, толкова притиснат от близостта на отворените врати и напарфюмираните тела, че сякаш се придвижвах вътре в сградите, вътре в самите домове, а не покрай тях.

Минахме покрай сергия, където мъж по памучен потник с петна от пот бъркаше някакво ястие в тенджера с цвъртящо олио. Сините пламъци на керосиновия котлон, трепкащи и самотни, бяха единственото му осветление. По лицето му трептяха чувства — болка и приглушен стоически гняв, какъвто предизвиква в очите монотонната и зле платена работа. Прабакер го подмина и навлезе в мрака отвъд. Когато приближих мъжа, той се обърна към мен и погледът му срещна моя.

За миг целият му осветен от синкавия пламък гняв нахлу с пълна сила към мен.