Шантарам

След два остри завоя, на десетина крачки от вратата и ярко осветената шахта зад нея влязохме в нещо като двор. Неколцина мъже седяха на грубо сковани дървени пейки, други стояха по двама, по трима и разговаряха. Бяха араби, облечени в свободни памучни роби и кафии. Едно индийче щъкаше между тях и поднасяше черен чай във високи чаши. Някои от мъжете намръщено ни огледаха. Когато Прабакер се усмихна широко и махна за поздрав, те се извърнаха и отново се задълбочиха в разговора си. От време на време някой от тях вдигаше очи, за да огледа групичката деца, насядали на дълга дървена пейка под дрипава брезентова тента.

След ослепителната светлина на входа дворът тъмнееше. Няколко грубо съшити парчета брезент затулваха почти изцяло небето. Кафяви и малиновочервени глухи стени ограждаха мястото. Няколкото прозореца, които виждах през дупките в брезентовия покрив, бяха заковани с дъски. Не беше истински двор — пространството, с приблизително квадратна форма, изглеждаше непланирано, някаква грешка, почти забравена архитектурна злополука сред пренаселения квартал. Застлано беше с плочки, събирани от кол и въже, някогашни подове на кухни и бани. Мъждивата светлина идваше от две голи крушки — чудновати плодове, увиснали на повехналите лозници на жиците.

Застанахме в едно тихо ъгълче и мълчаливо приехме предложения ни чай. После Прабакер тихо и бавно ми заразказва за това място, което нарече „пазар на хора“. Децата, които седяха под дрипавата тента, бяха роби. Деца, избягали от пороите в западен Бенгал, сушата в Ориса, епидемията от холера в Харяна, битките между разколниците в Пенджаб. Преживели много беди, набирани и закупени от агенти, те бяха пропътували стотиците километри до Бомбай с влак, често сами.

Събралите се в двора мъже бяха купувачи или търговци. Въпреки че привидно не проявяваха голям интерес — разговаряха помежду си и не обръщаха особено внимание на децата, насядали на дървената пейка — Прабакер ме увери, че се води напрегнат пазарлък и докато ние гледаме, се сключват сделки.

Децата бяха мършави, уязвими и дребни. Две от тях седяха, сплели пръсти. Едно закрилнически беше прегърнало друго. Те гледаха към охранените, добре облечени купувачи и продавачи и следяха всяка промяна на израженията им, всеки изразителен жест на обкичените им с пръстени ръце. А очите им блестяха с черния блясък на кладенец.

Какъв трябва да е човек, за да не се вкамени сърцето му? Как можех да видя това място, да гледам тези деца и да не прекратя онова, което ставаше тук? Защо не се свързах с властите? Защо не намерих пушка и сам не го прекратих? Отговорът — както идват отговорите на всички големи въпроси — не дойде наведнъж. Издирваха ме, преследваха ме като престъпник, целият ми живот беше бягство. Не можеше да става и дума да се свържа с полицията или с правителствените власти. Бях странник в чужда страна — това не беше родината ми, не беше моята култура. Трябваше да науча повече. Трябваше да знам поне езика, на който се говореше, преди да реша да се намеся. А и бях научил по трудния начин, че понякога, дори и да действаме от най-чисти подбуди и да правим всичко възможно, за да подобрим положението, само влошаваме нещата още повече. Ако се върнех с пушка и сложех край на пазара на роби тук, сред този заплетен бетонен лабиринт, той щеше да възникне някъде другаде. Макар и да не бях тукашен, поне с това бях наясно. А може би на новия пазар на роби, появил се на другото място, щеше да е още по-лошо. Бях безпомощен да спра това и аз го знаех.

Но другото, което тогава не знаех и което ме тормози дълго след Деня на робите, беше как аз можех да стоя там, да гледам децата и тази гледка да не ме съкруши. Много по-късно осъзнах, че част от отговора са австралийският затвор и хората, които бях срещнал в него. Някои от тях, твърде много от тях лежаха за четвърти или пети път. Мнозина бяха започнали от поправителни домове — Домове за момчета, както ги наричаха, и Центрове за обучение на младежта. Не са били по-възрастни от тези индийски деца роби. Някои бяха пребивани, държани без храна и затваряни в карцери, с твърде много от тях се бяха гаврили сексуално. Питайте всеки мъж с достатъчно затворнически опит и той ще ви каже, че за да се вкамени сърцето ти, е достатъчна само правосъдната система.

И колкото и странно, и срамно ми е да го призная, аз се радвах, че нещо, някой, някакъв житейски опит е превърнал сърцето ми в кремък. Единствено коравият камък в гърдите ми ме закриляше от тези първи образи и звуци по време на екскурзията на Прабакер из мрачната страна на града.

В двора прокънтя пляскане с ръце и едно момиченце стана от пейката, запя и затанцува. Пееше любовна песен от популярен индийски филм. През следващите години чух тази песен много пъти, стотици пъти, и тя неизменно ми напомняше за това дете, десетгодишно, и за учудващо силния висок, тънък глас. Момиченцето люлееше бедра и пъчеше несъществуващите си гърди в детинско подражание на изкусителка и един нов, различен интерес накара купувачите и агентите да завъртят глави.