Когато дълги години след това афганските бунтовници, станали мои приятели, в една планина близо до обсадения Канхадар с часове говореха за индийски филми и за любимите си боливудски звезди, веднъж един от тях каза: „
Без да откъсва поглед от мен, той хвана тенджерата за дръжките. Докато сърцето ми отмери един, два тътнещи удара, ме обзе нелепата ужасяваща мисъл, че ще излее врялото олио в лицето ми. Страхът задърпа краката ми и аз поех, долепил длани до влажната каменна стена, за да се промъквам по-лесно. Две крачки по-нататък стъпалото ми попадна на пукнатина в калдъръма, спънах се и паднах, повличайки с мен още някого. Човекът беше възрастен, слаб и немощен. Напипах плетения кош на костите му през грубата туника. Строполихме се тежко до отворената врата на една къща и старецът си удари главата. Изправих се с мъка, но се подхлъзнах върху няколко нестабилни камъка. Опитах се да помогна на човека да стане, но приседналата на вратата старица ме плясна през ръцете — гонеше ме. Извиних се на английски, като се мъчех да се сетя как беше „извинете“ на хинди —
Проснатият пред вратата старец тихо изстена. Жената му избърса лицето с ъгълчето на забрадката си и ми показа яркото кърваво петно. Не каза нищо, но сбръчканото й лице бе изкривено от презрение. С този простичък жест тя като че казваше:
Жегата ме душеше, мракът и отчуждеността на това място ме стискаха за гърлото. Стените сякаш натискаха дланите ми и само ръцете ми ги възпираха да не ме смачкат. Отдръпнах се от възрастната двойка, препънах се и се втурнах стремглаво в мрака на улицата тунел. Една ръка се пресегна и ме стисна за рамото. Докосването беше леко, но аз едва сдържах вика си.
— Насам, баба — засмя се тихичко Прабакер. — Накъде си се понесъл? Само насам. А сега по този проход. И си дръж стъпалата навънка, защото много, много мръсно, средата на улиците, нали така?
Беше застанал на входа на тясна пролука между глухите стени на две сгради. Мъждивата светлина блещукаше в очите и по зъбите в усмихнатата му уста, но зад него имаше само мрак. Той ми обърна гръб и се разкрачи така, че стъпалата му докоснаха стените, подпря се с ръце и се потътри, като пристъпваше със ситни крачки. Очакваше да го последвам. Подвоумих се, но когато нелепата звезда на неговото тътрещо се тяло се стопи в мрака, и аз се разкрачих до стените и запристъпвах подире му.
Чувах стъпките на Прабакер напред, ала беше толкова тъмно, че не го виждах. Едното ми стъпало се подхлъзна и обувката ми шляпна в калта посред пътечката. От гадната тиня се надигна воня. Опрях стъпала до стените и продължих да ситня покрай тях. Нещо тежко и тантуресто се шмугна покрай мен и отърка тлъстото си тяло в обувката ми. Секунди по-късно второ, а после трето същество изтопурка в мрака и отърка телесата си в носа на обувката ми.
— Прабу! — ревнах, без да знам колко по-напред от мен вървеше той. — Тук има някакви гадини!
— Гадини, баба?
— По земята! Нещо пълзи по краката ми! Нещо тежко!
— Тук само плъхове пълзят, Лин. Няма
— Плъхове? Майтап ли си правиш? Тия са големи колкото бултериери! Божичко, ама че екскурзия, приятелю!
— С големи плъхове няма проблем, Лин — отвърна тихо Прабакер от мрака. — Големи плъхове дружелюбни, те не правят пакости на хората. Ако не ги нападаш. Само едно нещо ги кара да хапят и дращят и такива работи.
— И какво е то, за Бога?
— Крясъците, баба — отвърна той тихо. — Те не обичат на висок глас.
— Чудничко! Чак сега ли ми го казваш? — изхриптях. — Много ли има още? Започват да ме полазват тръпки, и…
Беше спрял — блъснах се в него и го притиснах до една дървена врата.
— Пристигнахме — прошепна той, протегна ръка и отбарабани сложна поредица от почуквания и паузи. Отвътре се чу стържене и дрънчене, тежкото резе се отмести, вратата се отвори и ни заслепи ярка светлина. Прабакер ме хвана за ръкава и ме помъкна след себе си.
— Бързо, Лин, да не влязат големи плъхове вътре!