Шантарам

— Уф! — изплю се Дидие. — Федерико!

— О-о-о… — обади се и Лети, разтягайки възклицанието в три продължителни срички. — Нещо се е случило с младия красив Федерико, така ли? Хайде, Ула, миличка моя, да чуем всички клюки.

— Na ja, Федерико си има религия и ме подлудява с нея, и за това е виновен единствено Дидие.

— Да! — потвърди Дидие, явно отвратен. — Федерико откри религията. Трагедия. Вече не пие, не пуши и не се друса. И разбира се, не желае да прави секс с никого, дори със себе си! Отвратително похабяване на такъв талант. Човекът беше гений на пороците, моят най-добър ученик, моят шедьовър. Да побеснееш. Сега той е

добър човек в най-най-_лошия_ смисъл на думата.

— Е, едно печелиш, друго губиш — въздъхна Лети с подигравателно съчувствие. — Не се оставяй на разочарованието, Дидие. Ще има и други риби, които ще изпържиш и излапаш.

— На мен трябва да съчувстваш! — упрекна я Ула. — Федерико вчера се върна след разговора с Дидие в такова лошо настроение, а днес се появи на прага ми разплакан. Scheisse! Wirklich! Плака три часа и ми бълнува, че се бил преродил. Накрая така ми дожаля за него. Много страдах, когато оставих Модена да го изхвърли заедно с библиите му на улицата. Само ти си виновен, Дидие, и ще ми трябва твърде много време, за да ти простя.

— Фанатиците — заяви Дидие, без да обръща внимание на упреците — винаги имат един такъв раздърпан, опулен вид. Приличат на хора, които не мастурбират, но непрекъснато мислят за това.

— Дидие, много те обичам, да знаеш — успя да произнесе Лети през звънкия си смях. — Въпреки че си една противна гадина.

— Не, обичаш го, защото

е противна гъзина — заяви Ула.

— Гадина, миличка, не гъзина — поправи я търпеливо Лети, като продължаваше да се смее. — Той е гадина, не гъзина. Противна гъзина — това не е особено смислено, нали така? Нямаше да го обичаме или мразим, само защото е гъзина, нали, мила, дори и да знаехме какво означава това?

— Не схващам много добре английските шеги и ти го знаеш, Лети — настоя Ула. — Но аз наистина смятам, че той

е голяма, грозна, космата гъзина.

— Уверявам те, че задникът ми, пък и хълбоците ми, ако става въпрос, са изключително красиви — възрази Дидие.

Карла, Маурицио и един индиец, малко над трийсетте, влязоха откъм шумната нощна улица. Маурицио и Модена примъкнаха още една маса, събрахме се осем души и си поръчахме питиета и храна.

— Лин, Лети, това е мой приятел, Викрам Пател — представи Карла индиеца, когато настана относителна тишина. — Върна се преди няколко седмици след дълга почивка в Дания и, струва ми се, само вие двамата не го познавате.

Ние с Лети се представихме на новодошлия, но вниманието ми всъщност бе съсредоточено върху Маурицио и Карла. Той седеше до нея срещу мен, отпуснал ръка на облегалката на стола й. Когато разговаряха, се навеждаше към нея и главите им почти се докосваха.

Има едно такова тъмно чувство, по-слабо от омраза, но по-силно от презрение, което грозните мъже изпитват към красавците. То е неразумно и неоправдано, разбира се, но присъства винаги, спотаено сред дългите сенки на завистта. И изпълзява на светло пред очите ти, когато се влюбваш в красива жена. Гледах Маурицио и това тъмно чувство се оформи в сърцето ми. Равните му бели зъби, гладката кожа и гъстата тъмна коса ме настройваха срещу него по-бързо и по-сигурно от недостатъците на характера му.

И Карла беше красива: косата й, прибрана на кок, блестеше като вода, струяща над черни речни камъни, а зелените й очи грееха от целеустременост и удоволствие. Носеше индийска риза малко под коленете с дълги ръкави, а под нея — свободни панталони от същата маслиненозелена коприна.

— Йаар, прекарах много добре — обясняваше новодошлият Викрам, когато мислите ми се върнаха в настоящето. — В Дания е върхът, много готино. Хората са много изтънчени. Толкова се владеят, ебати, че не можех да повярвам. В Копенхаген отидох на сауна. Грамадна беше, ебати, йаар

смесена, за мъже и жени заедно, и се разкарваха чисто голи! Абсолютно, напълно голи! И всичките — никаква реакция! Дори окото им не мигваше, йаар. Индиец не би се овладял. Щеше да ври и кипи, казвам ви.

— А ти вреше и кипеше ли, Викрам, миличък? — попита мило Лети.

— Майтапиш ли се, ебати! Аз бях единственият увит с хавлия и единственият надървен!

— Не разбирам — каза Ула, когато най-сетне спряхме да се смеем. Безстрастно заявление — нито оплакване, нито молба за разяснение.

— Хей, три седмици ходех в сауната всеки ден, йаар — продължи Викрам. — Мислех си, че ако прекарвам достатъчно време там, ще свикна също като всичките тия свръхспокойни датчани.

— На какво да свикнеш? — попита Ула.

В отговор Викрам набърчи чело озадачено, а после се обърна към Лети.

— Без полза. Не се получи. След три седмици все така се налагаше да се увивам с хавлията. Няма значение колко често ходех там — щом видех как ония работи подскачат нагоре-надолу и насам-натам, и се надървях. Какво да кажа? Прекалено много съм индиец за такова място.