Читаем Сянката на вятъра полностью

Потърсих подкрепа в погледа на Фермин, но бедният човек полека бе заспал, прегръщайки Бернарда, докато Барсело развиваше триумфалния си план. Главата на Фермин се бе килнала на една страна и от ъгълчето на блажената му усмивка върху гърдите му се точеха лиги. Бернарда хъркаше гръмко.

— Дано този да излезе свестен — промърмори Барсело.

— Фермин е прекрасен човек — уверих го аз.

— Сигурно, защото не ми се вярва да я е покорил с вида си. Хайде, да вървим.

Загасихме лампата и тихичко излязохме от стаята, като затворихме вратата и оставихме двете влюбени гугутки в ръцете на съня. Стори ми се, че първите лъчи на зората проблясват в прозорците на галерията в дъното на коридора.

— Ами ако ви кажа „не“? — тихо рекох аз. — Ами ако ви кажа да забравите всичко това?

Барсело се усмихна.

— Късно е вече, Даниел. Трябваше да ми продадеш онази книга още преди години, когато имаше такава възможност.

Прибрах се у дома на зазоряване, влачейки се из влажните, обагрени в алено улици с нелепия, взет назаем костюм и с чувството за крушение от една безкрайна нощ. Заварих баща си заспал в неговото кресло в трапезарията, с метнато на коленете одеяло и с любимата му книга, отворена в скута — екземпляр от „Кандид“ на Волтер, който той препрочиташе по няколко пъти всяка година; това бяха редките случаи, когато го чувах да се смее от сърце. Наблюдавах го мълчаливо. Побелялата му коса редееше, а кожата на лицето му бе започнала да се отпуска около скулите. Гледах този човек, когото някога си бях представял силен, почти непобедим, а сега го виждах крехък, сразен, без сам да го знае. Може би и двамата бяхме сразени. Наведох се, за да го завия с това одеяло, което той от години обещаваше да даде за благотворителност, и го целунах по челото, сякаш с този жест исках да го предпазя от невидимите нишки, които го отдалечаваха от мен, от тясното апартаментче и от моите спомени. Сякаш вярвах, че с тази целувка мога да измамя времето и да го убедя да ни отмине, да се върне някой друг ден, някои друг живот.

34

Почти цялата сутрин бленувах в задната стая, извиквайки в съзнанието си различни образи на Беа. Представях си голата й кожа под дланите ми и едва ли не имах чувството, че пак вкусвам сладкия й дъх. Улавях се, че си спомням с картографска точност всяка гънка на тялото й, блясъка на моята слюнка по устните й и онази линия от рус, почти прозрачен мъх, която се спускаше по корема й и която моят приятел Фермин в импровизираните си лекции по плътска логистика наричаше „малкият път към Херес“

72
.

Погледнах часовника за не знам кой път и с ужас установих, че остават още няколко часа до мига, когато ще мога отново да видя — и да докосна — Беа. Опитах се да подредя месечните фактури, но шумоленето на листовете хартия ми напомняше звука от плъзгането на бельото по бледите хълбоци и бедра на доня Беатрис Агилар, сестра на моя близък приятел от детинство.

— Даниел, ти сякаш не си на тоя свят. Тревожи ли те нещо? За Фермин ли се безпокоиш? — попита баща ми.

Кимнах засрамен. Най-добрият ми приятел бе жертвал няколко ребра, за да ми спаси кожата преди броени часове, а моите мисли се въртяха най-вече около закопчалката на един сутиен.

— За вълка говорим…

Вдигнах поглед и какво да видя? Фермин Ромеро де Торес, неповторим образ, издокаран в най-хубавия си костюм и с онази своя поза, напомняща небрежно завита пура, тъкмо влизаше през вратата с победоносна усмивка и свеж карамфил на ревера.

— Но какво правите тук, бедни приятелю? Не трябваше ли да пазите леглото?

— Леглото може да се пази само. Аз съм човек на действието. Ако не съм тук, вие двамата няма да продадете и един катехизис.

Пренебрегвайки съветите на лекаря, Фермин бе дошъл, твърдо решен да заеме отново своя пост. Той куцаше лошо и се движеше като счупена кукла, а лицето му бе жълтеникаво и покрито със синини.

— За Бога, Фермин, незабавно отивайте в леглото — рече баща ми ужасен.

— Дума да не става. Статистиките показват, че повече хора умират в постелята, отколкото в окопите.

Всичките ни протести се оказаха напразни. След малко баща ми отстъпи, защото нещо в погледа на бедния Фермин подсказваше, че макар костите да го боляха неистово, перспективата да седи сам в стаята си в пансиона бе още по-болезнена за него.

— Добре, но ако ви видя да вдигате нещо по-тежко от молив, здравата ще ви нахокам.

— На вашите заповеди! Имате честната ми дума, че няма да повдигна дори въпрос.

Фермин облече синята си работна престилка, сякаш нищо не е било; после, въоръжен с един парцал и шише спирт, се настани зад тезгяха с намерението да излъска като нови кориците и гърбовете на петнайсетте книги втора употреба, които бяха пристигнали същата сутрин. Всичките бяха екземпляри от едно много търсено заглавие, „Тривърхата шапка: История на Цивилната гвардия в александрини“ от бакалавъра Фулхенсио Капон, извънредно млад автор, възхваляван от критиците из цялата страна. Докато се занимаваше с това, Фермин току ме поглеждаше крадешком и ми намигаше като пословичното куцо дяволче.

— Ушите ви са станали червени като чушки, Даниел.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века