Сянката на вятъра

— Нурия Монфорт умря в моите ръце, Даниел — рече той. — Мисля, че последните й думи бяха послание за теб.

— Какво каза тя? — попитах с глас, скован от студ. — Спомена ли името ми?

— Бълнуваше, но мисля, че говореше за теб. По някое време каза, че има по-лоши тъмници от думите. После, преди да умре, помоли да ти предам да я пуснеш да си отиде.

Погледнах го неразбиращо.

— Кого да пусна да си отиде?

— Някоя си Пенелопе. Предположих, че това сигурно е приятелката ти.

Паласиос сведе очи и потегли в здрача. Останах там, взирайки се объркано в светлините на колата, докато се изгубиха в синята и алена привечер. После закрачих към Пасео де Колон, като си повтарях онези последни думи на Нурия Монфорт, без да откривам смисъл в тях. Когато стигнах до площада, наречен Портал де ла Пас, спрях да погледам вълноломите до пристана на корабчетата за екскурзии. Седнах на стъпалата, които се губеха в мътните води, на същото място, където в една нощ, стопила се в миналото, бях видял за пръв път Лаин Кубер, човека без лице.

— Има по-лоши тъмници от думите — промълвих.

Едва тогава разбрах, че посланието на Нурия Монфорт не бе предназначено за мен. Не аз трябваше да пусна Пенелопе да си отиде. Последните й думи бяха отправени не към един непознат, а към човека, когото бе обичала безмълвно цели петнайсет години: Жулиан Каракс.

44

Нощта се спускаше, когато стигнах Пласа де Сан Фелипе Нери. Пейката, на която бях зърнал Нурия Монфорт за пръв път, лежеше под една улична лампа, празна; джобни ножчета бяха татуирали върху нея имената на влюбени, обиди и обещания. Вдигнах поглед към прозорците на Нурия Монфорт на третия етаж и забелязах трепкаща бакърена светлинка. Пламъкът на свещ.

Влязох в пещерата на тъмното фоайе и пипнешком се качих по стълбите. Ръцете ми трепереха, когато стигнах площадката на третия етаж. Острие от червеникава светлина се очертаваше под рамката на открехнатата врата. Сложих ръка на бравата и останах така, неподвижен, като се ослушвах. Стори ми се, че чувам шепот, пресеклив глас, който идваше отвътре. За миг си помислих, че ако отворя вратата, ще я заваря да ме чака от другата страна, седнала да пуши до балкона с подвити нозе и гръб до стената, закотвена на същото място, на което я бях оставил. Внимателно, страхувайки се, че може да я обезпокоя, отворих вратата и влязох в апартамента. Пердетата на балкона се поклащаха под бриза. Една фигура седеше до прозореца с лице срещу светлината, неподвижна, със запалена свещ в ръце. По кожата й се плъзна перла, блестяща като прясна смола, сетне капна в скута. Исаак Монфорт се обърна с лице, набраздено от сълзи.

— Не ви видях днес на погребението — казах аз.

Той мълчаливо поклати глава, като бършеше очите си с опакото на ревера.

— Нурия не беше там — промълви след малко. — Мъртвите никога не присъстват на собственото си погребение.

Огледа се наоколо, сякаш да ми подскаже, че дъщеря му е в същата тази стая, че седи до нас в полумрака и ни слуша.

— Знаете ли, че никога досега не съм влизал в тази къща? — попита той. — Винаги, когато се виждахме, Нурия идваше при мен. „Така е по-лесно за вас, татко“ — казваше ми тя. „Защо да се качвате по стълби?“ Все й повтарях: „Добре, щом не ме каниш, няма да идвам“, а тя ми отговаряше: „Вас не е нужно да ви каня, татко, канят се само непознати. Вие може да дойдете когато пожелаете.“ За повече от петнайсет години не дойдох да я видя нито веднъж. Все й казвах, че си е избрала лош квартал. Светлината не стига. Сградата е стара. Тя само кимаше. Както когато й казвах, че си е избрала лош живот. Бъдеще без изгледи. Съпруг без работа или занятие. Странно как съдим другите, без да си даваме сметка докъде стига презрението ни — докато не изгубим любимите същества, докато не ни ги отнемат. Отнемат ни ги, защото никога не са ни принадлежали…

Гласът на стареца, оголен от обичайната си ирония, току пресекваше и сякаш бе остарял като очите му.

— Нурия много ви обичаше, Исаак. Не бива дори за миг да се съмнявате в това. Зная, че и тя се чувстваше обичана от вас — импровизирах аз.

Старият Исаак отново поклати глава. Усмихваше се, но сълзите му все така капеха безмълвно.

— Може би ме е обичала посвоему, както и аз нея. Само че не се познавахме. Навярно защото аз никога не й позволих да ме опознае, нито пък сам направих някаква крачка, за да я опозная. Прекарахме живота си като чужди хора, които се виждат всеки ден и се поздравяват от учтивост. И си мисля, че може би е умряла, без да ми прости.

— Исаак, уверявам ви…

— Даниел, вие сте млад и доста се стараете, но макар че съм пил и дори не зная какво говоря, още не сте се научили да лъжете достатъчно добре, за да заблудите един старец със сърце, разядено от мъка.

Сведох поглед.

— Полицията казва, че човекът, който я е убил, е ваш приятел — подхвърли Исаак.

— Полицията лъже.

Исаак кимна.

— Зная.

— Уверявам ви…

— Няма нужда, Даниел. Зная, че казвате истината — рече той и извади един плик от джоба на палтото си.