Сянката на вятъра

Няма втори шансове в живота, освен за угризенията. Жулиан Каракс и аз се запознахме през есента на 1933 г. По онова време работех за издателя Жозеп Кабестани. Господин Кабестани го бе открил през 1927 г. при едно от своите „проучвателни“ пътувания до Париж. Жулиан си изкарваше прехраната, като свиреше на пиано в един локал следобедите, а пишеше нощем. Собственичката на заведението, някоя си Ирен Марсо, познаваше повечето парижки издатели и благодарение на нейните молби, услуги или заплахи за изобличение Жулиан Каракс бе успял да публикува няколко романа в различни издателства, всеки път с катастрофални комерсиални резултати. Кабестани се бе сдобил с изключителните права да издава творбите на Каракс в Испания и Южна Америка срещу смехотворна сума, която включваше и превода на оригиналите от френски на испански от самия автор. Издателят се надяваше да пласира приблизително по три хиляди бройки от всяко заглавие, но първите два романа, които публикува в Испания, се оказаха пълно фиаско: едва се продадоха по стотина екземпляра от всеки. Въпреки тези печални резултати на всеки две години получавахме от Жулиан нов ръкопис, който Кабестани приемаше без възражения, като твърдеше, че е подписал споразумение с автора, че печалбата не е всичко на тоя свят и че добрата литература трябва да се подкрепя.

Един ден, заинтригувана, го попитах защо продължава да публикува романите на Жулиан Каракс, щом му носят такива загуби. Вместо отговор Кабестани отиде до етажерката си, извади една от книгите на Жулиан и ме подкани да я прочета. Така и направих. Две седмици по-късно вече бях прочела всичките му романи. Този път въпросът ми беше как е възможно да продаваме толкова малко бройки от тях.

— Не зная — отвърна Кабестани. — Но ще продължим да правим опити.

Това ми се стори благороден, достоен за възхищение жест, който някак не се връзваше с образа на сребролюбец, а точно такава представа си бях изградила за господин Кабестани. Може би не бях го преценила правилно. Що се отнася до Каракс, той все повече ме интригуваше. Всичко свързано с него бе обгърнато в мистерия. Поне един-два пъти месечно някой се обаждаше да пита за адреса на Жулиан Каракс. Скоро си дадох сметка, че това е все един и същ човек, който се представяше под различни имена. Казвах му само онова, което и без друго можеше да се прочете на обложките на Жулиановите книги: че авторът живее в Париж. След известно време мъжът престана да се обажда. Аз обаче за всеки случай заличих адреса на Каракс от архивите на издателството. Бях единственият човек, който му пишеше, тъй че знаех адреса наизуст.

Месеци по-късно случайно попаднах на фактурите, които печатницата изпращаше на господин Кабестани. Когато ги прегледах, забелязах, че разноските по издаването на Жулиановите романи изцяло се покриваха не от нашата фирма, а от външен човек, чието име не бях чувала дотогава: Микел Молинер. Нещо повече, разходите по отпечатването и разпространението на творбите бяха значително по-ниски от сумата, за която бе издадена фактура на господин Молинер. Цифрите не лъжеха: издателството печелеше пари, като отпечатваше книги, които отиваха направо в склада. Нямах смелост да разнищвам финансовите нарушения на Кабестани. Боях се да не изгубя работата си. Задоволих се само да си препиша адреса, на който изпращахме фактурите на Микел Молинер — едно имение на улица „Пуертафериса“. Пазих този адрес месеци наред, докато събера кураж да го посетя. Накрая съвестта ми надделя и отидох в дома му, за да му кажа, че господин Кабестани го мами. Той се усмихна и отвърна, че вече знае.

— Всеки прави онова, което най-много му се удава.

Попитах го дали той е човекът, който тъй често се бе обаждал, за да разпитва за адреса на Каракс. Отвърна, че не е, и с угрижено изражение ме предупреди на никого да не давам адреса. Никога.

Микел Молинер бе същинска загадка. Живееше сам в подобно на пещера, почти порутено имение, което бе част от наследството от баща му — индустриалец, забогатял от производство на оръжия и, както се говореше, от разпалване на войни. Микел далеч не живееше в разкош — напротив, водеше почти монашеско съществуване. Основното му занимание бе да пръска бащините пари, които смяташе за изцапани с кръв, за реставрирането на музеи, катедрали, училища, библиотеки и болници, както и за да осигури публикуването на творбите на приятеля си от детинство, Жулиан Каракс, в родния му град.

— Имам пари в излишък, но не ми достигат приятели като Жулиан — това бе единственото му обяснение.