Сянката на вятъра

Сърцето ми се преобърна. Като не знаех какво друго да сторя, смачках цигарената хартия на топче и го лапнах. Дръпнах веригата и докато водата се носеше с грохот през тръбите и казанчето, преглътнах хартиената топчица. Имаше вкус на восък и на сладкиш „Сугус“. Когато отворих вратата, се натъкнах на подлата усмивчица на полицая, който само допреди няколко секунди бе стоял пред книжарницата.

— Извинявайте. Не знам дали е от това, че цял ден слушам тоя дъжд, но трябва да отида по нужда, да не кажа друго нещо…

— Ама разбира се — рекох аз, като му направих път. — Заповядайте.

— Много ви благодаря.

Агентът, който на светлината на голата електрическа крушка ми заприлича на дребна невестулка, ме изгледа от глава до пети. Калният му поглед се спря върху требника в ръцете ми.

— Просто не мога да си свърша работата, ако нямам нещо за четене — поясних аз.

— И при мен е същото. А после разправят, че испанецът не чете. Ще ми го заемете ли?

— Върху казанчето ще намерите последния брой на „Награда на критиката“ — пресякох го аз. — Няма грешка.

Отдалечих се, без да губя самообладание, и се присъединих към баща ми, който тъкмо ми наливаше чаша кафе с мляко.

— Какво прави тоя тук?

— Закле ми се, че всеки момент ще напълни гащите. Какво можех да направя?

— Да го оставиш на улицата, хем щеше и да се постопли.

Баща ми се начумери.

— Ако нямаш нищо против, ще се кача горе.

— Разбира се, че нямам. И си облечи сухи дрехи, че да не пипнеш някоя пневмония.

Апартаментът беше студен и тих. Отидох в стаята си и надникнах през прозореца. Вторият часовой все още беше там долу, пред портата на църквата „Санта Ана“. Свалих подгизналите си дрехи и навлякох дебела пижама и един халат, който бе принадлежал на дядо ми. Проснах се на леглото, без да си правя труда да паля лампата, и се оставих на мрака и на звука от дъжда по прозорците. Затворих очи и се опитах да извикам в съзнанието си образа на Беа, допира и уханието й. Предната нощ изобщо не бях мигнал и сега умората бързо ме надви. В сънищата ми закачулената, неясна като пара фигура на смъртта яздеше над Барселона — призрачно видение, което се рееше над кулите и покривите, държейки черни въжета със стотици малки бели ковчези, привързани към тях. Ковчезите оставяха след себе си диря от черни цветя, върху чиито венчелистчета с кръв бе написано името на Нурия Монфорт.

Събудих се, когато навън пукваше сивата зора. Прозорците бяха изпотени. Облякох се подходящо за студеното време и си обух боти. Излязох тихичко в коридора и минах през апартамента почти пипнешком. Шмугнах се през вратата и излязох на улицата. Павилионите за вестници по Лас Рамблас вече светеха в далечината. Приближих се до онзи, който бе закотвен в самото устие на улица „Талерс“ и купих първото издание за деня, което още миришеше на топло мастило. Бързо прехвърлих страниците, докато намерих раздела с некролозите. Името на Нурия Монфорт лежеше под един отпечатан кръст и усетих, че нямам сили да го погледна. Тръгнах си със сгънатия вестник под мишница, исках да се скрия в мрака. Погребението беше същия следобед в четири часа, в гробището Монжуик. Прибрах се вкъщи по малко заобиколен път. Баща ми още спеше и аз пак влязох в стаята си. Седнах на бюрото си и извадих писалката „Майщерщюк“ от калъфа й, после взех празен лист хартия с надеждата, че писецът сам ще ме поведе. В моите ръце писалката нямаше какво да каже. Напразно се мъчех да извикам думите, които исках да подаря на Нурия Монфорт, но не бях способен да напиша или да почувствам нещо друго освен необяснимия ужас от отсъствието й, от знанието, че е изгубена, заличена от лицето на земята. Бях сигурен, че някой ден ще се върне при мен, след месеци или години, че споменът за нея винаги ще оживява в докосването на някой непознат, в образи, които не ми принадлежат, без дори да зная достоен ли съм за всичко това. Отиваш си в сенките, помислих си аз. Така, както живя.

43

Малко преди три часа се качих на автобуса на Пасео де Колон, за да отида до гробището Монжуик. През прозореца виждах гората от мачти и флагчетата, които пърхаха на доковете на пристанището. Автобусът, който бе почти празен, заобиколи възвишението Монжуик и пое нагоре по пътя към източния вход на огромното градско гробище. Аз бях последният пасажер.

— В колко часа минава последният автобус? — попитах шофьора, преди да сляза.

— В четири и половина.