Читаем Сянката на вятъра полностью

Сянката на вятъра

— Следобеда, преди да умре, Нурия дойде да ме види, както правеше преди години. Спомням си, че често отивахме да хапнем в едно кафене на улица „Гуардия“, в което я водех като дете. Винаги разговаряхме за книги, за стари книги. Понякога тя ми разказваше разни неща за работата си — дреболии, каквито човек би разправил на някой непознат в автобуса… Веднъж ми каза, че съжалява, задето се е оказала разочарование за мен. Попитах я откъде е измъкнала тази нелепа мисъл. „От очите ви, татко, от вашите очи“ — рече ми. Дори веднъж не ми мина през ум, че аз може би съм се оказал още по-голямо разочарование за нея. Понякога си въобразяваме, че хората са като лотарийни билети, че са тук, за да сбъднат абсурдните ни мечти.

— Исаак, с цялото ми уважение ще кажа, че сте се напили като казак и не знаете какво говорите.

— Виното превръща мъдреца в глупак, а глупака в мъдрец. Зная достатъчно, за да проумея, че собствената ми дъщеря никога не ми се е доверявала. Във вас имаше по-голямо доверие, Даниел, а ви бе виждала само няколко пъти.

— Уверявам ви, че грешите.

— Последния следобед, когато се видяхме, тя ми донесе този плик. Беше много неспокойна, тревожеше се за нещо, което не пожела да сподели. Помоли ме да пазя плика и ако нещо се случи, да ви го предам.

— Ако нещо се случи?

— Това бяха думите й. Стори ми се толкова разстроена, че й предложих да отидем заедно в полицията. Казах й, че какъвто и да е проблемът, ще намерим разрешение. Отвърна ми, че полицията е последното място, където би могла да потърси помощ. Помолих я да ми обясни за какво става дума, но тя каза, че трябва да си върви и ме накара да й обещая, че ще ви връча този плик, ако не дойде да си го вземе до няколко дена. Помоли ме да не го отварям.

Исаак ми подаде плика. Беше отворен.

— Излъгах я, както винаги — рече той.

Разгледах плика. Съдържаше куп изписани на ръка листове.

— Прочетохте ли ги? — попитах.

Старецът бавно кимна.

— Какво пише в тях?

Той погледна нагоре. Устните му трепереха. Изглеждаше ми сто години по-стар от последния път, когато го бях видял.

— Това е историята, която търсехте, Даниел. Историята на една жена, която никога не съм познавал, макар че носеше моето име и моята кръв. Сега това ви принадлежи.

Пъхнах плика в джоба на палтото си.

— А сега ще ви помоля да ме оставите тук, насаме с нея, ако нямате нищо против. Преди малко, докато четях тези страници, ми се стори, че сякаш я виждам отново. Колкото и да се напрягам, спомням си я само такава, каквато беше като дете. Знаете ли, като малка беше много мълчалива. Наблюдаваше всичко, замислена, и никога не се усмихваше. От всичко най-много обичаше приказки. Вечно ме молеше да й чета приказки и едва ли има друго дете, което толкова рано да се е научило да чете. Казваше, че иска да стане писателка и да пише енциклопедии и трактати по история и философия. Майка й разправяше, че аз съм виновен за всичко това. Според нея Нурия ме обожавала и понеже мислела, че баща й обича само книгите, искала да пише книги, за да накара баща си да я обича.

— Исаак, не мисля, че е добра идея да останете сам тази нощ. Защо не дойдете с мен? Ще пренощувате у дома, тъкмо ще правите компания на баща ми.

Исаак отново поклати глава.

— Имам си работа, Даниел. Приберете се у вас и прочетете тези страници. Те са ваши.

Старецът отклони поглед и аз тръгнах към вратата. Вече бях на прага, когато гласът на Исаак ме повика почти шепнешком.

— Даниел?

— Да?

— Пазете се много.

Когато излязох на улицата, мракът сякаш пълзеше по паважа, следвайки ме по петите. Ускорих крачка и не забавих ритъм, докато не стигнах до апартамента на „Санта Ана“. Когато влязох вкъщи, заварих баща ми, подслонил се в своето кресло с отворена книга в скута. Беше албум с фотографии. Щом ме видя, се понадигна и лицето му светна от облекчение.

— Вече се тревожех за теб — рече той. — Как беше погребението?

Свих рамене и баща ми кимна сериозно, за да покаже, че темата е приключена.

— Приготвил съм ти нещо за вечеря. Ако искаш, ще го претопля и…

— Благодаря, не съм гладен. Вече хапнах нещичко.

Погледна ме в очите и кимна отново. Обърна се и взе да прибира чиниите, които бе сложил на масата. Тогава, без сам да зная защо, отидох до него и го прегърнах. Усетих как баща ми, изненадан, ме прегърна на свой ред.

— Даниел, добре ли си?

Здраво го притиснах в обятията си.

— Обичам те — тихо казах аз.

Камбаните на катедралата биеха, когато зачетох ръкописа на Нурия Монфорт. Ситният й, четлив почерк ми напомни нейното безупречно подредено бюро. Сякаш бе искала да намери в тези думи покоя и сигурността, които животът не бе пожелал да й даде.