Сянката на вятъра

Един ден Жулиан заспа в обятията ми, капнал от умора. Предния следобед, докато минавахме покрай витрината на една заложна къща, той се спря, за да ми покаже една писалка, която от години била изложена там. Според съдържателя някога принадлежала на Виктор Юго. Жулиан никога не бе имал дори стотна част от нужната сума, за да я купи, но всеки ден минавал оттам и спирал да я погледа. Облякох се тихо и отидох до заложната къща. Писалката струваше цяло състояние, с което аз не разполагах, но съдържателят каза, че ще приеме чек в песети от коя да е испанска банка с клон в Париж. Преди да умре, майка ми бе казала, че е пестила години наред, за да ми купи булчинска рокля. Писалката на Виктор Юго отнесе и булото, и всичко, и макар да знаех, че това е лудост, никога не съм харчила пари с по-голямо удоволствие. Когато излязох от заложната къща с приказния калъф, забелязах, че една жена върви след мен. Беше много елегантна дама с посребрени коси и с най-сините очи, които някога съм виждала. Приближи се до мен и се представи. Това беше Ирен Марсо, покровителката на Жулиан. Моят водач Ерве й бил говорил за мен. Тя искаше само да се запознае с мен и да разбере дали аз съм жената, която Жулиан бе чакал през всички тия години. Не се наложи да й отговарям. Ирен само кимна и ме целуна по бузата. Загледах се след нея, докато се отдалечаваше по улицата, и тогава разбрах, че Жулиан никога няма да бъде мой, че съм го изгубила, преди да го притежавам. Върнах се в мансардата; държах калъфа с писалката скрит в чантата си. Жулиан беше буден и ме чакаше. Съблече ме, без да каже дума, и се любихме за последен път. Когато ме попита защо плача, казах, че това са сълзи от радост. По-късно, когато той отиде да купи нещо за ядене, събрах багажа си и оставих калъфа с писалката върху пишещата му машина. Сложих ръкописа на романа в куфара си и тръгнах, преди Жулиан да се върне. На площадката срещнах господин Дарсийо, възрастния илюзионист, който гледаше на ръка на момичетата в замяна на целувка. Той взе лявата ми ръка и печално се взря в мен.

— Vous avez du poison au coeur, mademoiselle

82

.

Когато пожелах да му платя обичайната тарифа, нежно поклати глава и вместо това той ми целуна ръката.

Пристигнах на гара Аустерлиц точно навреме, за да хвана влака, който тръгваше в дванайсет часа за Барселона. Контрольорът, който ми продаде билета, ме попита дали се чувствам добре. Кимнах и се затворих в купето. Влакът вече потегляше, когато погледнах през прозореца и зърнах на перона силуета на Жулиан, на същото място, където го бях видяла за пръв път. Затворих очи и не ги отворих, докато не се отдалечихме от гарата и от този омагьосан град, в който никога не можех да се върна. Пристигнах в Барселона следващия ден на разсъмване. В този ден навършвах двайсет и четири години и знаех, че най-хубавата част от живота ми вече е отминала.

2

Когато се върнах в Барселона, изчаках да мине известно време, преди да посетя Микел Молинер. Трябваше да избия мисълта за Жулиан от главата си и си давах сметка, че ако Микел започне да ме разпитва за него, няма да зная какво да кажа. Когато се видяхме отново, не беше нужно да казвам каквото и да било. Микел само ме погледна в очите и кимна. Стори ми се отслабнал в сравнение с преди и болезнено блед; приписах това на прекомерната работа, с която се наказваше. Призна ми, че е притиснат от финансови затруднения. Бе похарчил почти цялото си наследство за своите филантропични каузи и сега адвокатите на братята му се опитваха да го изгонят от имението, като твърдяха, че според една клауза от завещанието на стария Молинер Микел можел да използва този имот само и ако го поддържа в добро състояние и може да докаже, че разполага с нужните средства за поддръжката му. В противен случай имението на „Пуертафериса“ щяло да премине под попечителството на другите му братя.

— Дори и преди смъртта си баща ми усещаше, че ще похарча парите му за всичко онова, което той така ненавиждаше в живота си — до последното сентимо.

Доходите му като преводач и завеждащ вестникарски рубрики далеч не можеха да му позволят да поддържа такова жилище.

— Да печелиш пари не е трудно само по себе си — оплакваше се той. — Трудното е да печелиш, като правиш нещо, на което си струва да посветиш живота си.

Подозирах, че тайно е започнал да пие. Понякога му трепереха ръцете. Всяка неделя му ходех на гости и го карах да поизлезе с мен и да се откъсне от своята работна маса и от енциклопедиите си. Знаех, че за него е мъчително да ме вижда. Държеше се така, сякаш не помнеше, че ми е направил предложение за женитба, което бях отхвърлила, но понякога го улавях да ме гледа със смесица от копнеж и покруса. Едничкото ми извинение, че го подлагах на такава жестокост, бе чисто егоистично: единствено Микел знаеше истината за Жулиан и Пенелопе Алдая.