Сянката на вятъра

През онези месеци, които прекарах далеч от Жулиан, Пенелопе Алдая се превърна в призрак, който открадна съня ми и обсеби мислите ми. Още си спомнях какво разочарование се изписа на лицето на Ирен Марсо, когато разбра, че не аз съм жената, която Жулиан очакваше. В коварното си отсъствие Пенелопе Алдая бе прекалено могъщ враг за мен. Понеже бе невидима, представях си я съвършена — като светлина, в чиято сянка аз, недостойна, вулгарна и осезаема, просто се губех. Никога не бях допускала, че е възможно да мразя толкова силно — и против волята си — някого, когото даже не познавах и не бях виждала и един-единствен път. Навярно съм мислела, че ако се срещнем лице в лице и се уверя, че е от плът и кръв, обаянието й ще изгуби силата си и Жулиан отново ще бъде свободен — а и аз с него. Искаше ми се да вярвам, че това е въпрос на време и търпение. Рано или късно Микел щеше да ми каже истината. И истината щеше да ме направи свободна.

Един ден, докато се разхождахме в двора на катедралата, Микел отново загатна за интереса си към мен. Погледнах го и видях един самотен човек, лишен от надежда. Знаех какво правя, когато го заведох у дома и се оставих да ме прелъсти. Знаех, че го мамя, и че той също знае това, но просто си няма нищо друго на тоя свят. Така станахме любовници — от отчаяние. Виждах в очите му онова, което бих желала да видя в очите на Жулиан. Чувствах, че като му се отдавам, си отмъщавам на Жулиан, на Пенелопе и на всичко онова, което ми бе отказано. Микел, който се бе поболял от желание и самота, знаеше, че нашата любов е един фарс, но въпреки това не можеше да ме остави да си ида. С всеки изминал ден пиеше все повече и често почти не бе в състояние да ме люби. Тогава се шегуваше горчиво, че все пак сме се превърнали в образцова съпружеска двойка, и то за рекордно време. Наранявахме се взаимно от злоба и малодушие. Една нощ, почти година след завръщането ми от Париж, го помолих да ми каже истината за Пенелопе. Микел беше пил и направо освирепя, никога не го бях виждала такъв. В яростта си ме обсипа с обиди, обвини ме, че изобщо не съм го обичала, че съм най-обикновена курва. Съдра дрехите ми и когато пожела да ме насили, аз легнах и му предложих тялото си без съпротива, плачейки мълчаливо. Тогава Микел просто рухна и ме замоли да му простя. Как ми се щеше да мога да обичам него, а не Жулиан, да мога да избера него. Ала не можех. Прегърнахме се в мрака и аз го помолих да ми прости за цялата болка, която му бях причинила. Тогава ми каза, че щом толкова силно искам това, ще ми разкаже истината за Пенелопе Алдая. Дори и тук сгреших.

В онзи неделен ден през 1919 г., когато отишъл на гарата, за да връчи билета до Париж на своя приятел Жулиан и да се сбогува с него, Микел Молинер вече знаел, че Пенелопе няма да отиде на срещата. Знаел, че два дена преди това, когато дон Рикардо Алдая се върнал от Мадрид, неговата съпруга му признала, че изненадала Жулиан и дъщеря им Пенелопе в стаята на бавачката Хасинта. Предния ден Хорхе Алдая бил разкрил станалото пред Микел, като го накарал да се закълне, че никога няма да го разкаже на никого. Хорхе разправил как при тази вест дон Рикардо изпаднал в ярост и, крещейки като луд, хукнал към стаята на Пенелопе; тя, щом чула виковете на баща си, се заключила отвътре, като плачела от ужас. Дон Рикардо изкъртил вратата с ритници и намерил дъщеря си на колене, разтреперана и молеща за прошка. Той й ударил такава плесница, че я повалил на пода. Дори Хорхе не бил в състояние да повтори думите, които дон Рикардо изрекъл в безумния си гняв. Всички членове на семейството, а също и слугите чакали долу, силно изплашени и без да знаят какво да правят. Хорхе се скрил в стаята си на тъмно, но дори и там достигали виковете на баща му. Хасинта била уволнена още същия ден. Дон Рикардо дори не благоволил да я види. Наредил на слугите да я изхвърлят от къщата и ги заплашил, че ще ги сполети подобна участ, ако някой от тях отново влезе във връзка с нея.

Когато дон Рикардо слязъл в библиотеката, вече било полунощ. Бил оставил Пенелопе заключена в стаята, която доскоро била на Хасинта, и категорично забранил на всички да ходят при нея — както на прислугата, така и на членовете на семейството. От стаята си Хорхе чувал как родителите му разговарят на долния етаж. Докторът дошъл призори. Госпожа Алдая го завела в спалнята, където държали Пенелопе под ключ, и чакала на вратата, докато лекарят преглеждал дъщеря й. На излизане той само кимнал и прибрал хонорара си. Хорхе чул как дон Рикардо му казал, че ако разправи на някого видяното, той лично щял да се погрижи да съсипе репутацията му, тъй че никога вече да не може да практикува медицина. Дори Хорхе съзнавал какво означава това.