Сянката на вятъра

6

През зимата на 1934 г. братята Молинер най-сетне, успяха да изгонят Микел от имението на „Пуертафериса“, което и до ден-днешен стои празно и се руши. Искаха просто да го видят на улицата, лишен от малкото, което му бе останало, от книгите си и от онази свобода и уединение, които така ги оскърбяваха, че го мразеха и в червата. Той не пожела да ми каже нищо, нито пък да потърси помощта ми. Разбрах само, че почти се е превърнал в просяк, когато отидох да го потърся в някогашния му дом и заварих там наетите от братята му главорези, които тъкмо правеха инвентар на имуществото му и разпродаваха малкото вещи, които му бяха принадлежали. Микел вече от няколко нощи спеше в един пансион на улица „Кануда“, мрачен и влажен бордей с вид и миризма на костница. Когато видях стаичката, в която бе затворен, нещо като ковчег без прозорци и със затворническа койка, хванах Микел и го заведох вкъщи. Кашляше неспирно и изглеждаше съвсем изпит. Каза ми, че това бил недоизлекуван катар, незначителна болежка, която, щом й омръзнело, щяла сама да премине. Две седмици по-късно се влоши.

Тъй като винаги се обличаше в черно, не разбрах веднага, че петната по ръкавите му са от кръв. Повиках лекар, който след прегледа ме попита защо съм чакала толкова време, преди да му се обадя. Микел имаше туберкулоза. Разорен и болен, сега той живееше само със спомени и угризения. Беше най-добросърдечният и най-уязвимият човек, когото някога съм познавала, единственият ми приятел. Оженихме се в едно февруарско утро в местното съдилище. Вместо меден месец просто взехме автобуса до парка Гуел, за да погледаме от терасите му Барселона отгоре — миниатюра, обвита в мъгла. Не казахме на никого, че сме се оженили — нито на Кабестани, нито на баща ми, нито на семейството на Микел, което го смяташе за мъртъв. По някое време написах на Жулиан писмо, в което му съобщавах това, но така и не го изпратих. Нашият брак беше таен. Няколко месеца след венчавката на вратата ни почука един тип, който се представи като Хорхе Алдая. Изглеждаше като човешка развалина, лицето му бе плувнало в пот въпреки хапещия студ. Когато видя отново съученика си след повече от десет години, Алдая се усмихна горчиво и каза: „Всички сме прокълнати, Микел. Ти, Жулиан, Фумеро и аз“. Заяви, че причината за посещението му била опит да се помири със стария си приятел Микел, надявайки се, че сега той ще му помогне да се свърже с Жулиан Каракс. Трябвало да му предаде много важно съобщение от името на покойния си баща, дон Рикардо Алдая. Микел каза, че не знае къде се намира Каракс.

— Още преди години изгубих връзка с него — излъга той. — Последното, което научих, беше, че живее в Италия.

Алдая очакваше подобен отговор.

— Разочароваш ме, Микел. Надявах се, че времето и нещастията са те вразумили.

— Някои разочарования правят чест на онзи, който ги внушава.

Смален, рахитичен, готов сякаш да се пръсне от жлъч, Алдая се изсмя.

— Фумеро ви изпраща най-сърдечните си поздравления по повод вашата сватба — каза той, запътил се към вратата.

От тези думи сърцето ми се смрази. Микел не пожела да каже нищо, но онази нощ, докато го държах в прегръдките си и двамата се преструвахме, че сме потънали в невъзможен сън, разбрах, че Алдая е бил прав. Бяхме прокълнати.

Изминаха няколко месеца, без да получим вести от Жулиан или от Алдая. Микел все още пишеше редовно за някои вестници в Барселона и Мадрид. Неспирно чаткаше на пишещата машина, изливайки материали, които сам наричаше врели-некипели, четиво за трамвая. Аз се задържах на службата си в издателство „Кабестани“, навярно защото това бе единственият начин да се чувствам близо до Жулиан. Той ми бе пратил кратка бележка, с която ме известяваше, че работи върху един нов роман, озаглавен „Сянката на вятъра“; надяваше се да го приключи до няколко месеца. Писмото не загатваше нищо за случилото се в Париж. Тонът му беше по-хладен и отчужден отпреди. При все това напразно се опитвах да намразя Жулиан. Започна да ми се струва, че той не е човек, а някаква болест.

Микел изобщо не се заблуждаваше относно моите чувства. Предлагаше ми обич и преданост, без да иска в замяна нещо повече от моята компания и може би тактичност. От устните му никога не се отрони укор или оплакване. С времето започнах да изпитвам към него безкрайна нежност, нещо повече от приятелството, което ни бе събрало, и състраданието, което впоследствие ни бе обрекло. Микел бе открил спестовна книжка на мое име, в която превеждаше почти всичките си доходи, получени от труда му като журналист. Никога не отказваше да напише статия, критика или клюкарска рубрика. Работеше под три псевдонима, по четиринайсет или шестнайсет часа на ден. Когато го питах защо работи толкова, само се усмихваше или отговаряше, че ще скучае, ако не прави нищо. Между нас нямаше лъжи, дори и безмълвни. Той знаеше, че скоро ще умре, че болестта скъпернически му отпуска броени месеци.

— Трябва да ми обещаеш, че ако нещо се случи с мен, ще вземеш тези пари и ще се омъжиш повторно, ще имаш деца и ще забравиш всички нас, и най-напред мен.