Сянката на вятъра

— И за кого ще се омъжа, Микел? Не говори глупости.

Понякога го улавях, че ме гледа от някой ъгъл с кротка усмивка, сякаш самото съзерцание на моето присъствие бе най-голямото му съкровище. Всеки следобед идваше да ме посрещне, когато си тръгвах от издателството; това бе единствената му почивка през целия ден. Гледах го как крачи приведен и кашля, макар и да се правеше, че още има сили. Водеше ме на закуска или да позяпаме витрините на улица „Фернандо“, сетне се връщахме вкъщи, където той продължаваше да работи и след полунощ. Мълчаливо благославях всяка минута, която прекарвахме заедно. Микел всяка нощ заспиваше, държейки ме в прегръдките си, и аз трябваше да крия сълзите, изтръгнати от гневното съжаление, че не можех да обичам този мъж така, както той обичаше мен, че не можех да му дам онова, което така безполезно бях оставила в нозете на Жулиан. Много нощи се заклевах пред себе си, че ще забравя Жулиан, че ще посветя остатъка от живота си, за да направя този клет човек щастлив и да му върна поне няколко трошици от онова, което той ми бе дал. Бях любовница на Жулиан в продължение на две седмици, но щях да бъда съпруга на Микел през останалата част от живота си. Ако някой ден тези страници стигнат до твоите ръце и ако решиш да ме съдиш, както се съдих аз, докато ги писах и гледах отражението си в това огледало от проклятия и угризения, спомни си ме така, Даниел.

Ръкописът на последния роман на Жулиан пристигна към края на 1935 г. Не зная дали от озлобление, или от страх, но го предадох на печатаря, без дори да го прочета. Последните спестявания на Микел бяха финансирали изданието в аванс още преди месеци. Кабестани, който по това време вече имаше здравословни проблеми, хич не се интересуваше от останалото. Същата седмица докторът, който се грижеше за Микел, дойде да ме види в издателството, много разтревожен. Обясни ми, че ако Микел не намали работния си ритъм и не си даде почивка, той не би могъл да направи почти нищо, за да се пребори с туберкулозата.

— Съпругът ви трябва да бъде в планините, а не да диша облаци въглищен прах и белина тук, в Барселона. Нито той е котка с девет живота, нито аз съм бавачка. Накарайте го да се вразуми, мен не ще да ме слуша.

През обедната почивка реших да се прибера у дома, за да поговоря с него. Преди да отворя вратата на апартамента, чух гласове отвътре. Микел спореше с някого. Отначало помислих, че при него е дошъл някой от редакцията на вестника, но ми се стори, че долових името на Жулиан в разговора. Чух стъпки, които се приближаваха към вратата, и изтичах да се скрия на площадката към мансардата. Оттам можах да зърна посетителя.

Беше мъж, облечен в черно, с някак неопределени черти и тънки устни като зейнал белег. Имаше черни, безизразни очи — очи на риба. Преди да се изгуби надолу по стълбите, поспря и вдигна поглед към полумрака. Притиснах се до стената, затаила дъх. Посетителят постоя така няколко мига, сякаш ме надушваше, облизвайки устни с кучешка усмивка. Изчаках стъпките му да стихнат напълно, преди да напусна скривалището си и да вляза в апартамента. Във въздуха се носеше миризма на камфор. Микел седеше до прозореца с ръце, увиснали немощно от двете страни на стола. Устните му трепереха. Попитах го кой беше този човек и какво искаше.

— Това беше Фумеро. Дойде да ни донесе новини за Жулиан.

— Какво знае той за Жулиан?

Микел ме погледна, по-обезсърчен от когато и да било.

— Жулиан ще се жени.

Направо онемях от тази вест. Рухнах на един стол, а Микел взе ръцете ми в своите. Беше изтощен и говореше с мъка. Преди да смогна да кажа нещо, той се зае накратко да ми изложи наученото от Фумеро, както и догадките, които можеха да се направят от него. Фумеро се възползвал от контактите си с парижката полиция, за да установи местонахождението на Жулиан Каракс и да го държи под око. Според Микел не беше изключено това да е станало още преди месеци или даже години. Най-много го безпокоеше не обстоятелството, че Фумеро е намерил Жулиан — това беше просто въпрос на време; по-тревожното бе, че е решил да го каже на Микел тъкмо сега, и то заедно със странната новина за някаква невероятна женитба. Венчавката, както изглеждало, щяла да се състои в началото на лятото на 1936 г. За булката не се знаело нищо освен името, което в случая беше предостатъчно: Ирен Марсо, съдържателната на заведението, в което Жулиан бе работил като пианист години наред.

— Не разбирам — измънках аз. — Жулиан се жени за своята покровителка?

— Именно. Това не е сватба, а споразумение.

Ирен Марсо бе с двайсет и пет или трийсет години по-възрастна от Жулиан. Микел подозираше, че тя е решила да сключи този брак, за да прехвърли имуществото си на Жулиан и да подсигури бъдещето му.

— Но нали и без друго му помага. Винаги му е помагала.

— Навярно съзнава, че няма да е вечно на тоя свят — загатна Микел.

Ехото на тези думи направо прониза и двама ни. Коленичих до него и го прегърнах, като хапех устни, за да не ме види, че плача.

— Жулиан не обича тази жена, Нурия — рече ми той, мислейки, че това е причината за скръбта ми.