Сянката на вятъра

— За Всемогъщия Бог ли говорите, повелителя на небесното царство, или по-скоро за господин бащата на госпожица Пенелопе, дон Рикардо?

— Как е Фернандо? — попита старицата.

— Кой, отчето? Свеж като розичка. Някой ден като нищо ще вземат да го направят папа и тогава ще ви настани в Сикстинската капела. Праща ви много поздрави.

— Знаете ли, той е единственият, който идва да ме види. Идва, понеже знае, че никого си нямам.

Фермин крадешком ми хвърли един поглед, сякаш мислеше същото, което мислех и аз. Хасинта Коронадо бе с много по-здрав разсъдък, отколкото подсказваше видът й. Тялото й гаснеше, но умът и душата й все още изгаряха от копнеж в тази окаяна дупка. Запитах се колко ли още хора като нея и като похотливото старче, което ни бе обяснило как да я намерим, гниеха затворени тук.

— Идва, защото много ви обича, Хасинта. Защото си спомня колко добре сте се грижили за него и как сте го хранили, когато е бил момче. Да, всичко ни разказа той. Спомняте ли си, Хасинта? Спомняте ли си ония времена, когато сте взимали Хорхе от училище, спомняте ли си Фернандо и Жулиан?

— Жулиан…

Тя изрече името с провлачен, едва доловим шепот, но усмивката й я издаде.

— Спомняте ли си Жулиан Каракс, Хасинта?

— Спомням си деня, в който Пенелопе ми каза, че ще се ожени за него.

Фермин и аз се спогледахме поразени.

— Да се ожени? Кога беше това, Хасинта?

— В деня, когато го видя за пръв път. Тя беше на тринайсет години и не знаеше нито кой е той, нито как се казва.

— Тогава откъде е знаела, че ще се ожени за него?

— Знаеше, защото го бе виждала. В сънищата си.