Сянката на вятъра

— Аз ще ви пазя гърба, в случай че пингвинът се върне. Вие се заемете с работата.

Със слаба или никаква надежда за успех се приближих до групата пациенти, която заемаше единия ъгъл на стаята.

— Добър вечер — рекох аз и тозчас осъзнах колко абсурдно звучеше моят поздрав, защото тук винаги цареше нощ. — Търся госпожа Хасинта Коронадо. Ко-ро-на-до. Дали някой от вас я познава или може да ми каже къде да я намеря?

В мен се взираха четири лица, покварени от алчност. Тук има някакъв живец, казах си. Може би не всичко е изгубено.

— Хасинта Коронадо? — настоях аз.

Четиримата пациенти си размениха погледи и кимания. Един от тях, тумбест и без нито едно косъмче по тялото, като че ли беше главатарят им. Видът и маниерите му на фона на този терариум ми напомняха един доволен Нерон, който свири на своята арфа, докато Рим се разпада в нозете му. С величествен жест цезарят ми се усмихна игриво. Обнадежден, аз му върнах жеста.

Той ми даде знак да се приближа, сякаш искаше да ми прошепне нещо на ухото. Поколебах се, но приех това условие.

— Можете ли да ми кажете къде да намеря госпожа Хасинта Коронадо? — попитах за последен път.

Доближих ухото си до устните на пациента — толкова близо, че усещах топлия му, зловонен дъх върху кожата си. Боях се, че може да ме ухапе, но вместо това той неочаквано изпусна гръмотевична пръдня. Другарите му прихнаха да се смеят и заръкопляскаха. Отдръпнах се няколко крачки назад, но късно: миризмата вече ме беше ударила в носа. Точно тогава забелязах до мен един свит, прегърбен старец с брада на пророк, рядка коса и огнени очи, който се подпираше на бастун и гледаше групичката с презрение.

— Губите си времето, младежо. Хуанито знае само да пърди, а тия пък не знаят друго, освен да се кикотят и да вдишват газовете му. Както виждате, обществената структура тук не е много по-различна от тази на външния свят.

Престарелият философ говореше с тържествен глас и перфектна дикция. Той ме изгледа от горе до долу, като явно ме преценяваше.

— Правилно ли чух, че търсите Хасинта?

Кимнах, поразен от появата на разумен живот в това свърталище на ужаси.

— И защо?

— Аз съм неин внук.

— Аз пък съм маркиз дьо Карамел. Безобразен лъжец — това сте вие. Кажете ми защо я търсите или ще почна да се правя на магаре. Тук това е лесно. И ако мислите да обикаляте и да разпитвате тия нещастници един по един, скоро ще разберете какво имам предвид.

Хуанито и неговата свита от инхалиращи все още се превиваха от смях. Солистът изсвири един бис, по-приглушен и продължителен от първото изпълнение. Той прозвуча по-скоро като съскане на пробита гума и не остави съмнение, че Хуанито притежава виртуозен контрол над сфинктера си. Аз капитулирах пред фактите.

— Имате право. Не съм роднина на госпожа Коронадо, но трябва да разговарям с нея. Въпросът е извънредно важен.

Старецът се приближи до мен. Имаше хитра, котешка усмивка, усмивка на палаво дете, а погледът му пламтеше от лукавство.

— Можете ли да ми помогнете? — помолих се аз.

— Зависи доколко вие можете да ми помогнете.

— С радост ще го сторя, стига да е по силите ми. Искате ли да предам някакво съобщение на семейството ви?

Старецът горчиво се изсмя.

— Именно семейството ми ме тикна в тая дупка. Пиявици, това са те; биха ми задигнали дори и долните гащи, докато са още топли. В пъкъла да се провалят дано! Достатъчно съм ги гледал и търпял. Това, което искам, е жена.

— Моля?

Той ме изгледа нетърпеливо.

— Младостта не е извинение за липсата на схватливост, момко. Казвам ви, че искам жена. Самка, прислужница или расова кобилка. Да е млада — сиреч, да няма още петдесет и пет, и да е здрава, без язви и фрактури.

— Не съм сигурен, че ви разбирам…

— Отлично ме разбирате. Преди да тръгна за оня свят, искам да се порадвам на жена, която има зъби и не се напикава. Пет пари не давам дали ще е хубава или не; полусляп съм, пък и на моята възраст всяко момиче, което има някоя и друга мръвка, за която да се хванеш, е истинска Венера. Ясно ли се изразявам?

— От ясно по-ясно. Само не виждам как ще ви намеря жена…

— Когато бях на вашите години, в обслужващия сектор имаше нещо, наречено „дами със съмнителна добродетел“. Зная, че светът се променя, но основните неща си остават същите. Намерете ми една такава дама, пълничка и палава, и ще сключим сделка. И ако се питате дали съм способен да се порадвам на жена, знайте, че ще съм доволен поне да й щипна задника и да й опипам прелестите. Това са предимствата на опита.

— Техническите подробности са си ваша работа, но сега не мога да ви докарам жена тук.

— Може да съм похотлив дъртак, но не съм идиот, така че това ми е известно. Стига ми вашето обещание.

— И откъде знаете, че няма да ви обещая, само за да ви накарам да ми кажете къде е Хасинта Коронадо?

Старчето ми се усмихна лукаво.

— Вие ми дайте думата си, а проблемите на съвестта оставете на мен.

Огледах се наоколо. Хуанито бе подхванал втората част от своя рецитал. Оживлението замираше. Изведнъж ми се стори, че молбата на сластолюбивия дядка е единственото смислено нещо в това чистилище.

— Имате думата ми. Ще направя каквото мога.