Сянката на вятъра

Старецът се ухили от ухо до ухо. Преброих три зъба.

— Нека да е блондинка, па макар и изрусена. С две хубави дини и да умее да говори мръсотии, ако е възможно, че от всички сетива слухът ми работи най-добре.

— Ще видя какво мога да направя. А сега ми кажете къде да Намеря Хасинта Коронадо.

31

— Какво, какво му обещахте на оня Матусаил там?

— Вече ви казах.

— Това беше шега, надявам се.

— Не мога да лъжа един стар човек, който вече се е запътил към оня свят, колкото и да е нагъл.

— Чест ви прави, Даниел, но как смятате да вмъкнете някоя фльорца в това свято място?

— Като й платя тройно, предполагам. Подробностите ги оставям на вас.

Фермин примирено сви рамене.

— В края на краищата, сделката си е сделка. Все ще измислим нещо. Но следващия път, когато изникнат пазарлъци от такова естество, оставете ме аз да говоря.

— Дадено.

Намерихме Хасинта Коронадо точно там, където ми беше посочил палавият дядка — на един таван, до който можеше да се стигне само по стълбите на третия етаж. Според сластолюбеца това помещение било убежище за малцината пациенти, които съдбата не бе имала приличието да лиши от разум. Въпросното състояние, от друга страна, не благоприятствало дълголетието. Очевидно това скрито крило на времето бе помещавало стаите на Балтазар Деулофеу, известен още като Ласло де Вичерни; оттук той бе ръководил дейностите на „Тенебрариума“ и култивирал — сред облаци парфюми и ароматни масла — любовните изкуства, дошли сравнително наскоро от Ориента. От онова съмнително великолепие нямаше и следа; вярно, миризми не липсваха, но от съвсем различно естество. Хасинта Коронадо се бе отпуснала унило на един плетен стол, увита с одеяло.

— Госпожа Коронадо? — попитах аз, повишавайки глас от страх, че бедната жена може да е глуха, полуумна, или пък и двете.

Старицата ни оглеждаше внимателно и донякъде резервирано. Очите й бяха замъглени и едва няколко кичура белезникава коса покриваха главата й. Забелязах, че ме гледа озадачено, сякаш ме бе виждала преди, но не можеше да си спомни къде. Боях се, че Фермин ще избърза да ме представи като сина на Каракс или ще изтърси друга подобна измишльотина, но той само коленичи до възрастната жена и улови треперещата й, сбръчкана ръка.

— Хасинта, аз съм Фермин, а този хубавеляк тук е моят приятел Даниел. Праща ни вашият приятел отец Фернандо Рамос. Той не можа да дойде днес, защото трябваше да отслужи дванайсет литургии — нали знаете какъв е календарът на светците, — но ви праща най-сърдечни поздрави. Как се чувствате?

Старицата мило се усмихна на Фермин. Моят приятел помилва лицето и челото й. Тя прие допира на друга кожа до своята с благодарност, като погалена котка. Усетих буца в гърлото си.

— Какъв глупав въпрос, а? — продължи Фермин. — Та на вас най би ви допаднало да излезете навън и да му тропнете някой танц. Имате стъпало на танцьорка; сигурно всички ви го казват.

Не бях го виждал да се обръща така деликатно към когото и да било, даже и към Бернарда. Думите бяха сладникаво ласкателство, но тонът и изражението на лицето му бяха искрени.

— Какви хубави неща говорите — измънка тя; гласът й звучеше някак скършено, защото дълго не бе имала с кого да говори или какво да каже.

— Не са и наполовина хубави колкото вас, Хасинта. Дали ще можем да ви зададем няколко въпроса? Като в ония състезания по радиото; нали се сещате?

Старицата само примигна в отговор.

— Според мен това беше „да“. Спомняте ли си Пенелопе, Хасинта? Пенелопе Алдая? Тъкмо за нея бихме искали да ви разпитаме.

Хасинта кимна. Погледът й изведнъж се бе оживил.

— Детето ми — промълви тя. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

— Същата. Значи си спомняте, а? Ние сме приятели на Жулиан. Жулиан Каракс, оня със страшните истории. Спомняте си и това, нали?

Очите на старата жена блестяха, сякаш думите и докосването до кожата й с всеки изминал миг вливаха живот в нея.

— Отец Фернандо от училище „Сан Габриел“ ни каза, че много сте обичали Пенелопе. Той вас също много ви обича и всеки ден мисли за вас, знаете. Ако не идва да ви види по-често, то е само защото новият епископ, който е кариерист и половина, го товари с толкова литургии, че съвсем е останал без глас.

— Добре ли се храните? — попита изведнъж старицата със загрижено изражение.

— Нагъвам за седмина, Хасинта, но там е работата, че имам много мъжки метаболизъм и каквото хапна, изгарям го. Няма да повярвате, ама под тия дрехи всичко е само мускул. Пипнете, пипнете. Като Чарлз Атлас

67

, само дето съм по-космат.

Хасинта кимна, донякъде успокоена. Не откъсваше очи от Фермин. За мен напълно бе забравила.

— Какво можете да ни разкажете за Пенелопе и Жулиан?

— Всички се сдружиха да ми я отнемат — рече тя. — Моето момиченце.

Пристъпих към нея, за да кажа нещо, но Фермин с поглед ми нареди да си мълча.

— Кой ви отне Пенелопе, Хасинта? Спомняте ли си?

— Господарят — рече тя и уплашено вдигна очи нагоре, като че ли се боеше, че някой може да ни чуе.

Фермин сякаш измери силата на този жест, като проследи погледа на старицата към висините и претегли възможностите.