Читаем Сянката на вятъра полностью

— Оттук — посочи сестра Ортенсия, която вървеше на няколко метра пред нас.

Влязохме в просторно подземие, в което без никакво усилие си представих сцената на „Тенебрариума“, описана от Фермин. Мракът забулваше онова, което на пръв поглед ми се видя като колекция от восъчни фигури, седнали или захвърлени в ъглите, с мъртви, стъклени очи, проблясващи като медни монети на светлината на свещите. Помислих си, че може би са кукли или останки от стария музей. После осъзнах, че се движат, макар и много бавно и предпазливо. Невъзможно бе да се определи възрастта или полът им. Дрипите, които ги покриваха, бяха с цвета на пепел.

— Господин Колбато каза да не пипаме и да не чистим нищо — рече сестра Ортенсия с донякъде извинителен тон. — Затова само сложихме клетника в един от сандъците, които ни се намираха, защото беше почнал да се скапва.

— Добре сте направили. Никоя предпазна мярка не е излишна — съгласи се Фермин.

Хвърлих му отчаян поглед. Той невъзмутимо поклати глава в знак, че трябва да оставя ситуацията в неговите ръце. Сестра Ортенсия ни заведе до нещо, което изглеждаше като килия без вентилация и осветление в края на тесен коридор. Взе една от газените лампи, които висяха на стената, и ни я подаде.

— Много ли ще се бавите? Доста съм заета.

— Хич не си губете времето с нас. Гледайте си вашата работа, а ние ще го откараме оттук. Нямайте грижа.

— Добре, ако ви потрябва нещо, аз ще съм в подземието, в отделението за лежащо болни. Ако не ви е прекалено трудно, изнесете го през задната врата, за да не го виждат останалите. Би се отразило зле на духа на пациентите.

— Напълно ви разбираме — рекох аз със слаб гласец.

Сестра Ортенсия за миг ме изгледа със смътно любопитство. Когато я видях отблизо, си дадох сметка, че е възрастна жена, почти старица. Малко години я отделяха от останалите обитатели на приюта.

— Чуйте, чиракът не е ли малко младичък за такава служба?

— Житейските истини не познават възраст, сестро — отбеляза Фермин.

Монахинята кимна и ми отправи мила усмивка. В погледа й нямаше недоверие, а само тъга.

— Така е — промълви тя.

Сетне се отдалечи в мрака, понесла ведрото си; сянката й се влачеше след нея като булчински воал. Фермин ме бутна навътре в килията. Това беше жалка стаичка, вградена в стените на пещера, които сълзяха от влага. От тавана висяха вериги, завършващи с куки, а напуканият под бе целият насечен от канализационната мрежа. В средата на помещението, върху маса от сивкав мрамор, почиваше дървен сандък от промишлен амбалаж. Фермин повдигна лампата и ние успяхме да различим силуета на покойника сред сламения пълнеж. Пергаментови черти — непонятни, остро изрязани и безжизнени. Подпухналата кожа бе пурпурна. Очите, бели като счупени яйчени черупки, бяха отворени.

Стомахът ми се преобърна и побързах да откъсна поглед от трупа.

— Хайде, да се залавяме за работа — нареди Фермин.

— Да не сте луд?

— Искам да кажа, че трябва да намерим въпросната Хасинта, преди да са разкрили машинациите ни.

— Как?

— Ами с питане, как иначе?

Надникнахме в коридора, за да се уверим, че сестра Ортенсия е изчезнала. После предпазливо се промъкнахме до помещението, което бяхме прекосили преди. Окаяните фигури все така ни наблюдаваха с погледи, които се колебаеха между любопитство и страх, а в някои случаи и завист.

— Бъдете нащрек, че някои от тия — стига да можеха — биха ви изпили кръвчицата, за да се подмладят — рече Фермин. — От възрастта всички изглеждат кротки като агънца, но тук има толкова кучи синове, колкото и навън, или даже повече. Защото това са ония, които са оцелели и са погребали останалите. Хич да не ви е жал за тях. Хайде, започнете от ония в ъгъла, че изглеждат най-безобидни.

Ако тези думи имаха за цел да ме окуражат за мисията ми, те претърпяха пълен провал. Погледнах групата от човешки останки, които чезнеха в ъгъла, и им се усмихнах. Самото им присъствие ми се стори свидетелство за нравствената пустота на вселената и за механичната жестокост, с която тя унищожава вече ненужните й части. Фермин сякаш прочете тези дълбоки мисли и кимна сериозно.

— Майката природа е безподобна мръсница, това е печалната истина — рече той. — Хайде, смело напред!

При първия рунд си спечелих само празни погледи, стонове, оригвания и бълнувания от страна на всички субекти, които разпитах за местонахождението на Хасинта Коронадо. Петнайсет минути по-късно бих отбой и се присъединих към Фермин, за да видя дали е имал повече късмет. Той не криеше разочарованието си.

— Как ще намерим Хасинта Коронадо в тая дупка?

— Не зная. Имаме си работа с цял казан малоумници. Опитах номера със сладкишите „Сугус“, но те явно ги взимат за свещички против запек.

— Ами ако попитаме сестра Ортенсия? Ще й кажем истината и толкоз.

— Истината се казва само в краен случай, Даниел, особено когато човек си има работа с монахиня. Преди това трябва да изстреляме всичките си патрони. Погледнете онази групичка там! Изглеждат доста бодри. Нищо чудно да знаят и латински. Я идете да ги поразпитате.

— А вие какво смятате да правите?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века