Синдик

— Изчезвай, махай се от мене! — извика то, удряйки с малките си юмруци по гърдите му. Сега можеше да долови и отделни гласове, но тълпата беше все така гъста. Момичето продължаваше да пищи и да го удря, когато внезапно транспортната рампа се раздвижи и тълпата се изсипа там със съскането на излитащо от бутилка шампанско. Уиман и скимтящото момиче бяха понесени от движещите се под краката им плочи. Тълпата кипеше по северната обиколна лента; освобождавайки се от блъсканицата, момичето изчезна в нея.

Уиман, механично търкайки ухото си, се дотътри до източната обиколна рампа и се стовари на една седалка, плъзгаща се със скорост 5 мили в час. Той гледаше тъпо към лентите, движещи се с 10 и 15 мили в час, но нямаше смелост да стъпи върху тях. Вече цял месец пиеше, без да спре. Можеше да падне и да счупи бутилката.

Макс слезе залитайки на Долната станция в Ривъредж. Никой не слезе с него. Ривъредж представляваше бъркотия от транспортни товарни магистрали под, над, и на повърхността. Той работеше там.

Уиман си проправяше път сред пулсиращите, оградени срещу дребни кражби, конвейери, под клокочещите тръби, по които течаха гориво, вода или нечистотии, покрай огромните метални контейнери и цистерни. В Ривъредж никога не беше тъмно и работата никога не спираше. Двадесет и четири часа на ден не стигаха, за да се задоволят дневните нужди на Манхатън и да се изнесат от там произведената продукция и отпадъците. Под ярката като ден светлина на атомните лампи транспортните инженери разчитаха показанията на уредите и чукаха по бутоните на контролните табла. Аварийните бригади изхвърчаваха от сервизните станции в момента, в който прозвучаваше аларменият сигнал, за да заменят потъналите плочи, да поправят повредения клапан, да изтръгнат намачканата топка найлон от някой блокирал механизъм.

Той откри Аварийна станция 26, издърпа якето си над бутилката и влезе, олюлявайки се, достатъчно пиян, за да си мисли, че може да се прави на трезвен.

— Здрасти — рече дрезгаво на шефа на смяната. — Намачкаха ме на празненството.

— И тук се чуваше добре — каза майсторът, гледайки го изпитателно. — Добре ли си, приятел?

Въпросът му вбеси Макс.

— Какви ги приказваш? — изкрещя той. — Вярно, изпих едно двойно. Ти какво, да не мислиш, че съм пиян? Така си мислиш, нали?

— Господи… — уморено отвърна майсторът. — Виж, Макс, няма да те пращам по задачи тази вечер. Може да бъдеш убит. Опитвам се да бъда разумен и искам и ти да направиш същото за мене. Какво те гризе, момче? Никой няма нищо против няколко глътки или малко смях. Аз самият пийнах здраво миналия месец. Но ти се станал толкова проклет, уверявам те, че не мога да те издържам, нито пък някой друг би могъл да те понася.

Уиман шумно повърна в краката си и се олюля. Изпълнен със самосъжаление, усети че някой го дръпва за рамото, а друг хваща ръката му. Това бяха Дули и Уайнтрауб — неговите колеги от смяната, със сурови, угрижени лица.

— Въшливи плъхове — Уиман се давеше, без да може да си поеме дъх. — Най-малкото, което приятелите на човека могат да направят за него е да го подкрепят — той закрещя с омраза, а след това заспа прав. Дули и Уайнтрауб го отпуснаха на пода.

Началникът поклати глава и попита Дули:

— Винаги ли е така? — Макс беше прехвърлен в 26-а станция само преди две седмици.

— Може да се каже… — Дули сви рамене. — Той се появи преди около три месеца. Каза, че някога е бил в ремонта в Бъфало, в ж п станция. Знае си работата. Но никога не съм виждал толкова изпаднал човек. Не е произнесъл и една добра дума за когото и да е. Никога не се е засмял. Само пиячка, пиячка, пиячка. Този път наистина прекали.

Уайнтрауб каза неочаквано:

— Мисля, че е това, което някога са наричали алкохолик.

— Какво, по дяволите, значи? — заинтересува се майсторът.

— Четох някъде за нещо такова. Имало го е преди Синдик. Пишеше, че тогава нещата били много по-различни — непрекъснато се заяждали с човека, нареждали му какво да прави — абе всички били полудели. Момичетата ги карали едно, момчетата друго — и те се подчинявали, обаче това било нещо като борба със самия себе си, вътре в самия човек. Борбата изтощавала някои хора дотолкова, че не можели да издържат. Вместо да пийнат, колкото да им се замае леко главата като на всички благоразумни граждани, те се наливали през цялото време — и вътрешно в себе си се борели, а това ги карало да пият още повече — той погледна отбранително към скептичните им лица. — Абе четох го някъде… — продължаваше да настоява Уайнтрауб.

— Добре де — неубедено отвърна майсторът. — Чувал съм, че едно време нещата са били доста объркани. Тези алкохолици успявали ли са да го преодолеят?

— Не зная — отвърна Уайнтрауб. — До сега не съм чел такова нещо.