Синдик

— Толкова се притеснявах, че вие… — засия тя от облекчение.

Лицето й побеля и се олюля като пияна, когато иглата от пръстена потъна в кожата й.

Командорът, чието лице беше побеляло почти колкото нейното, отдръпна ръката си и внимателно прибра отново иглата. Изтегли пистолета си и я простреля в сърцето, след което напусна апартамента.

Старата глупачка! Трябваше да е наясно!

* * *

Макс Уиман се луташе из хаоса на Ривъредж, главата му беше пълна с олово, краката му трепереха, а той бягаше от срама си.

Овладя го неясното чувство, че не е сам. Всъщност Ривъредж не беше обитаемо място. Тогава какви са тези гласове, които го викаха предпазливо от мрака: „Приятел… приятел… почакай за минутка, приятел — успя ли?“.

Той залитна, а гласовете станаха по-ясни. Виещите се като змии конвейери и транспортьори прорязваха небето. От гигантските резервоари излизаха снопове тръби, които се губеха в далечината. Отвсякъде чуваше скимтящия зовящ го глас. Накрая спря, треперейки, и се облегна на гигантската колона, която поддържаше издигащата се товарна магистрала. Парче стара гофрирана ламарина покриваше отвора към вътрешността на колоната. То се разклати, падна и някой каза:

— Уморен си, сине. Влизай.

Уиман пристъпи напред и се стовари върху купчина дрипи. Някой внимателно нагласи ламарината отново на мястото й.

VI.

Бълнувайки и мятайки се от ужас, Макс Уиман се събуждаше. Някой му подаваше сладкиш, лимонада, бучка захар. Някой леко го побутваше обратно върху купчината парцали, когато се опитваше да се изправи, търсейки пиячка. На втория ден той осъзна, че това е възрастен мъж, със сиво, каменно лице. Името му беше Т. Дж. Пенделтън, както му съобщи.

След седмица той позволи на Макс да прави малки разходки из тази част на Ривъредж — но не и през нощта.

— Тук се навъртат всякакви диваци — казваше. — Те биха те убили за за едното нищо. Жените са още по-лоши. Ако някоя те повика, не тръгвай с нея. Ще свършиш натикан в някой канал или удавен в Хъдзън. Нещастници.

— Съжаляваш ли ги? — запита развълнувано Уиман. Това беше ново за него. От Буфало той не беше съжалявал никого. Нещо ужасно се беше случило там, някаква мръсна изневяра… той прокара костелива ръка по челото си. Не искаше да мисли за това.

— Щях ли да живея тук, ако не ги съжалявах? — запита го Т. Дж. — Понякога мога да им помагам. Няма кой друг да го прави. Те са стари и болни и не стават за никъде. Затова са толкова жестоки и диви. Ти си млад — единственият млад мъж, когото някога съм виждал в Ривъредж. За младите има толкова много неща навън. Но когато остареят, понякога ги изхвърлят.

— Проклетият Синдик — изръмжа Уиман, изпълнен с омраза.

Т. Дж. сви рамене.

— Доста е лесно за старите болни хора да започнат да пият. Загубват някого, с когото са прекарали цял живот, и това ги поваля. Хората съществуват и се развиват заедно. Когато са радостни и щастливи, смятат, че това може да продължи вечно. След това едната половинка от цялото си отива и те не успяват да го понесат, поне някои от тях. Ти си усетил това много рано. Какво стана със звънящата камбана?

Уиман се срина на пода, като че ли беше получил ритник в стомаха. Заля го вълна от непоносими спомени. Звънящата камбана, клатещото се махало, ярката светлина, красивото лице на неговата прелъстителка, омразното на Хоган, забъркани заедно в дяволска каша.

— Нищо — отвърна Макс дрезгаво, мислейки си, че би дал живота си за достатъчно пиене, което да изтрие всичко от паметта му. — Нищо.

— Ти още говориш за това — продължи Т. Дж. — Това истина ли е?

— Не би могло да бъде — промърмори Уиман. — Такива неща не съществуват. Не. Имаше я, нея, и Синдик и този проклетник Хоган. Не искам да говоря за това.

— Не се притеснявай.

Той разказа историята по-късно, чудновата, каквато всъщност си беше. Годините в Буфало. Бурната любовна афера с Инге. Катастрофата, когато я завари с Хоган, „голяма клечка“ от Синдик. Това, което почувства тогава — като че му се обръщаха вътрешностите: изминалата част от живота му, пълна с вяра в Синдик, и предстоящата част от живота, пълна с вяра в Инге — и двете разрушени; пиенето; полетът от Буфало до Ейре, до Питсбърг, до Тампа, до Ню Йорк. И някак подсъзнателно, звънът на камбаната, клатушкащото се махало, ярката светлина, които постоянно се появяваха между епизодите от реалността.