Читаем Синдик полностью

— Така е — отвърна Чарлз разпалено. Ако тя беше само красива кукла извън структурите на Синдик, той отдавна щеше да се е възпротивил, да е обявил думите й за глупост и да си е тръгнал. Но тъй като тя беше не само в сърцето на Синдик, но и от рода Фалкаро, той нямаше друг избор, освен да изслуша бръщолевенето й и едва тогава да си тръгне. Това бяха глупости, психология. Инстинктивни импулси, абсолютен дух, вектори на съзнанието, съвети, психоматика — гнили идеи на болното съзнание на древните хора. Това е известно на всеки…

— Знаем, че Правителството използва антиблокиращи препарати при първоначалната проверка на вербуваните от тях хора. Непогрешимият метод, който те прилагат при втория тест, се базира на детектора на лъжата. Той се основава на факта, че изказването на лъжа води до появата на специфични импулси в тялото на лъжеца. Ние ще преодолеем това, като те представим за млад човек, който мрази Синдик по някаква съществена причина…

— Нещо объркваш нещата, току-що каза, че те не могат да бъдат измамени.

— Няма да ги мамим. Ще бъдеш млад човек, който мрази Синдик. Ние ще потулим сегашната ти личност за известно време. В продължение на половин година ще те помпаме със секонал. Ще заличим сегашната ти личност, скривайки я зад нова. Ще погребем Чарлз Орсино под планина от предположения, забрани и фикс-идеи, с които ще бъдеш обработван по шестнайсет часа на ден, докато станеш прекалено гроги, за да можеш да им устоиш. Естествено изградената по такъв начин личност ще бъде невротична, но това съвпада с целта на мисията.

Той се бореше с метафизични схващания за първи път през живота си:

— Но, но… а как ще разбера, че аз съм аз?

— Смятаме, че можем да сложим превключвател към сегашната ти личност. Когато положиш клетвата за вярност към Правителството, трябва да се върнеш отново в истинската си същност.

Той не пропусна да забележи малката двойна бръчица, появила се между веждите й, когато каза „смятаме“ и „трябва“. Усещаше, че сега е може би по-близо до смъртта, отколкото когато куршумът на Халоран прелетя покрай него.

— Продължаваш ли да държиш на това? — попита тя просто.

Много фактори се включваха в „това“. Живот за Синдик, както в детските исторически книжки. „Това“ само по себе си не изглеждаше кой-знае колко привлекателно. Но ако се подсилеше с неща, звучащи като: „това ще ми достави повече забавление отколкото полото“, а също така „това ще издигне високо моя престиж във фамилията“, и ето че вече се получаваше нещо. Под напрегнатия поглед на Лий Фалкаро обаче той пропусна да допълни „това“ с „ако стане“.

— Продължавам да държа — отвърна Чарлз.

Тя се засмя.

— Няма да бъде толкова трудно, едно време са били необходими записи от гласуванията, данни от Обществената сигурност, военната служба, адреси, които могат да се проверят — хиляди неща. Сега всичко, с което трябва да те снабдим, е ново име и личен живот.

Всичко започна в този пролетен ден и продължи до късно есента.

* * *

Биещата камбана.

Блестящата светлина.

Люлеещото се махало.

Ти си Макс Уиман от Буфало, Територия Синдик. Ти си Макс Уиман от Буфало, Територия Синдик. Ти си Макс Уиман от Буфало, Територия Синдик…

Мама пържеше сутрин свински наденици, ти обичаше сладкия мирис на черен хляб, идващ от пекарницата на улица „Весей“.

Г-н Какмубешеимето, учителят по английски, с мустаците, искаше ти да отидеш в колеж…

Ухо надайте, добри хора,

за вас аз песен пея;

а ако кратка ви се види —

по дълга не умея.

Но работата по оградите за добитъка беше по-належаща, те се нуждаеха от аварийни работници…

Ти си Макс Уиман от Буфало, Територия Синдик. Ти си…

Биещата камбана.

Блестящата светлина.

Люлеещото се махало.

И свинските наденици, и учителят с мустаците, и стихотворенията, които толкова обичаше, и страница 24, параграф 3, максимална скорост на лентата за движение на жив добитък 3 мили в час; по-старите пътеки поддържат тази скорост с редуктори, куплирани към стандартни 18-инчови двигатели. Стандартът при новите конструкции налага поддържане на скоростта чрез директно задвижване от специален високомоментен двигател. Това изисква специални умения от техниците по поддръжката и аварийните работници, които трябва да разграничават тези два типа устройства, да изготвят два типа схеми на свързване и определено количество взаимнонезаменяеми части, въпреки че принципите на доброто проектиране ги свеждат до минимум. Основната разлика при свързването на стандартния 18-инчов и на високомоментния двигател …

Разбира се, нещата сега са по-добре, Макс Уиман, ти си много задължен на Джим Хоган, Бащата на Синдик в Буфало, който се е борил за вашата свобода в доброто старо време, и на неговите наследници, които неуморно работят за свободата и щастието днес.

А щастието днес е едно момиче на име Инге Клобел, сега, когато ти си почти мъж.

Ти си Макс Уиман от Буфало, Територия Синдик. Ти си Макс Уиман от Буфало, Територия Синдик и Инге Клобел е причината да отхвърлиш глупавата мечта за обучение в колеж, защото нейните устни, и косата й, и очите й, краката й значат за тебе повече, значат повече от…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза
Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза