Скритият оазис

Останаха загледани в кухината още малко. После, като си даде сметка, че времето им е малко, Флин навря главата и раменете си в пролуката и започна да се промъква напред. Щом изчезнаха и краката му, Фрея го последва.

— Внимавай къде пипаш — предупреди я той. — Тук сигурно е пълно със скорпиони.

Тя трепна и бързо отдръпна дланта си от главата на една статуя.

Кухината им се стори още по-тясна, отколкото отвън. Таванът беше прекалено нисък, за да се изправят, стените сякаш ги притискаха.

И наистина се усещаше съвсем лек ветрец — Фрея не можеше да каже откъде идва. Изчакаха малко клекнали до отвора в стената, като въртяха фенерчетата си, за да огледат помещението. После, след като отново погледна часовника си — 04:51 — Флин се надигна и почна да проучва надписите за нещо, което би му подсказало местонахождението на оазиса. Фрея остана на мястото си, само насочи фенерчето си към Флин, за да му е по-светло. Познанията й по разчитане на йероглифи бяха същите като познанията й по японски, затова едва ли би могла да помогне с друго.

Изтекоха двайсет минути, без някой от двамата да каже нещо. Чуваше се единствено стърженето на обувките на Флин и понякога по някое промърморено: „Прекрасно. Господи, това е прекрасно.“ А после той изведнъж щракна с пръсти и й махна да дойде при него.

— Ела да видиш.

Наведена, за да не си удари главата в тавана, Фрея тръгна към него. Флин освети един зеленикаво-черен камък — малък обелиск в легнало положение, отчасти закрит от други каменни блокове.

— Прилича ми на химн или на някаква молитва към Бенбен. — Флин посочи йероглифите.

— Нещо като камъка на Индиана Джоунс, а? — Тя го погледна. — Онзи със свръхестествената сила?

Той кимна и се усмихна. Опря пръст в десния ъгъл на надписа и с глас, подобен по тембър на гласа, с който й беше чел папируса Имти-Хентика, започна:

— Инер-уер инер-ен Раинер-ен седжет инер суесер-ен херу-ен Сехмет. О, велик камък, о, огнен камък, о, камък, който ни направи могъщи, о, глас на Сехмет, който носим в сърцата си, когато отиваме на битка, и който ни донася безброй победи…

— А има ли нещо за оазиса?

— Не, но самото споменаване на Бенбена…

Насочи фенерчето встрани, към изписан с йероглифи варовиков блок. Текстът на него беше в ярки тонове — червено, синьо, жълто и зелено.

— А и този… — Фенерчето се извъртя към нещо подобно на отломък от разтрошена колона. — Това навежда на мисълта, че всички артефакти в тази част на кухината са дошли от една и съща част на храма на Пепи. Нещо като параклис или светилище, посветени на Бенбена, така изглежда. А както споменах и в музея, когато се открие нещо за Бенбена, обикновено става дума и за оазиса. Някъде тук е. Просто трябва да огледаме добре.

Изсумтя доволно и продължи огледа, проучваше и опипваше всеки сантиметър от мазилката, без да обръща внимание на собственото си предупреждение за скорпионите. Навираше ръката с фенерчето дълбоко в отворите между каменните блокове в опит да освети частично засипаните или намиращи се под неудобен ъгъл текстове.

— А ако надписът, който търсим, е най-отдолу? — попита Фрея. — Няма начин да преместим всичко.

Флин не й отговори — Фрея не знаеше дали защото е прекалено погълнат от работата си, или защото просто не иска да мисли точно за тази вероятност. Изтекоха още петнайсет минути. Фрея седеше на една глава от статуя и се чувстваше подчертано излишна. Изведнъж Флин я извика пак.

Вече бе проучил две трети от кухината и сега лежеше по гръб и светеше точно над лицето си. Беше се ухилил до уши.

— Какво е този път? — попита тя.

— Фрагмент от текст с описание как всъщност да се влезе в оазиса — задъхано съобщи той, върховете на пръстите му шареха по камъка, като че ли галеше кожата на любима жена. — И почти сигурно е от най-съкровените светилища в храма на Пепи, където са можели да го видят единствено фараонът и върховният жрец. Просто нямам думи да ти опиша колко важна находка е това!

Продължи да се пули на надписа, като с едната си ръка придвижваше фенерчето напред-назад, а с другата следеше реда на йероглифите. Накрая започна съвсем бавничко да превежда:

— Себауи — двете врати — ще те изведат до инет дже-серет, свещената долина. Хери ен-инет — в горния край на долината — ре-ен Уесир, Устата на Озирис. Хери ен-инет — в горния край на долината — макет ен Нут, стълбата на Нут, която е под му ну пет, водата в небето. И само през тези две врати можеш да се озовеш там, само двете — в дъното и най-отгоре, други няма да откриеш, защото такава е волята на Ра…

Спря, защото надписът свършваше.

— За Устата на Озирис вече знаем — започна той; гласът му беше вече по-спокоен. — Макар че за какво точно става дума… — Поклати глава. — Озирис е богът на подземния свят, така че може да е казано образно… просто няма как да знаем. Това нещо със стълбата на Нут обаче е абсолютно ново. За нея не се споменава в никой друг оцелял текст или поне в никой, който аз съм виждал, а съм почти сигурен, че съм ги видял всичките… Това е абсолютно необичайно, по дяволите.