Скритият оазис

— И какво означава? — попита тя. Беше развълнувана, макар че текстът не й говореше нищо.

— Ами Нут е богиня на небесата — обясни Флин, докато се измъкваше изпод каменния блок, лицето и косата му бяха покрити с прах. — А фрази като му ну пет, вода в небето, по принцип имат отношение към високите скали, от които водата при силен дъжд се излива на, водопади, като че ли виси от небесата. Фразата със стълбата пък… тук отново не може да се каже дали става дума за нещо конкретно, или е просто метафора. Логично е обаче да допуснем, че древните египтяни са я използвали, за да достигат оазиса от върха на Гилф Кебир, а и отстрани.

Клекна до Фрея и изтупа прахта от косата си.

— Нещо от предположенията ти помага ли ни? — попита тя.

— Когато за нещо има твърде малко данни, какъвто е случаят с оазиса, всяка допълнителна нишка е от значение, но не, това не ни приближава до точното му местонахождение. Предполагам обаче — надявам се, — че щом съществува текст с обяснение как да се влезе в оазиса, ще има и обяснение как човек да стигне до него. А ние се приближаваме до това, чувствам го. Приближаваме се.

Стисна ръката й, после продължи да оглежда камъните. Изглеждаше направо обезумял — избутваше встрани не прекалено тежките, за да види какво има под тях, поглеждаше често-често часовника си и си мърмореше нещо, явно забравил, че Фрея е до него. Намери още няколко препратки за Бенбена — в една имаше описание на голям храм, който явно се намирал в самия център на оазиса, в друг надпис се напомняше за наказанията, които щели да сполетят влезлите злонамерено в оазиса: „И нека злосторниците бъдат смачкани в челюстите на Собек и погълнати в корема на змията Апеп. Нека в корема на змията страховете им да се превърнат в истина, а кошмарите им — в ужасни страдания.“

Нямаше обаче нищо, което да подсказва къде може да се намира оазисът, нямаше дори и смътно загатване. След още трийсет мъчителни минути Флин взе да става все по-раздразнителен, проклинаше и удряше блоковете с юмруци, като че искаше да ги принуди да издадат тайните си. Тъй като напрежението и прахът й дойдоха в повече, Фрея се измъкна от кухината, спусна се по скелето, излезе от параклиса и тръгна към предния вход без някаква специална цел, просто за да си намери работа и да подиша чист въздух.

Вече минаваше шест сутринта и сградата беше съвсем различна — бледите лъчи на утринното слънце се спускаха от високите отвори в стените. Тя предпазливо отиде до входа и надникна — освен двама пазачи с черни униформи външните дворове бяха празни, макар че надолу вече се виждаха продавачи на пощенски картички и джунджурии, а още по-надолу и автобуси. За миг се разтревожи, че Флин е сбъркал и че ще отворят храма всеки момент, но се успокои, защото никой не се приближаваше. Над главата й пляскаха с криле птици, виеха се между гигантските колони като в гора. Фрея погледа още малко, върна се до параклиса, тихичко повика Флин и го попита дали е попаднал на нещо, но в отговор получи само унило изръмжаване; започна отново да се мотае и уби още десет минути, преди пак да се качи на скелето и да влезе в кухината. От прегърбената поза на Флин, който седеше, опрял брадичка на ръцете си, всичко й стана ясно и без да пита.

— Претърсих най-щателно всичко. — Тонът му беше на човек, който всеки миг ще се разплаче. — Тук няма нищо, Фрея. Или ако има, е заровено под тонове мазилка и камък и няма как да стигнем до него.

Тя клекна до него; натрупаният слой чакъл в този край на шахтата беше още по-висок и до тавана имаше само малко повече от метър.

— Можем да дойдем довечера — предложи тя. — Да опитаме още веднъж.

Флин поклати глава.

— Веднага щом открият дупката в стената, тук ще се напълни с повече пазачи, отколкото има във вашия Форт Нокс. Няма да можем дори да се доближим. Това беше единственият ни шанс. Друг няма да имаме.

Той погледна часовника си: 6:39. Само двайсет минути до отварянето на храма за посетители.

— А ако се опитаме да върнем блока на мястото му?

Той дори не си направи труда да й отговори — и двамата знаеха, че това е несериозно. Накрая Флин въздъхна, погледна пак часовника и предложи да се махат.

— А защо не се скрием в една от колонните зали, да се смесим с туристите и после да излезем с тях? В началото на деня винаги има стотици посетители. Това не би ни затруднило особено.

Той с нищо не показа, че я е чул: седеше унило, опрял лакът на нещо като миниатюрен надгробен камък — правоъгълно, покрито с йероглифи парче варовик със закръглена горна част. Повече, за да каже нещо, отколкото от любопитство, Фрея попита какво представлява камъкът.

— Кой по-точно?

Тя го посочи.

— О, това е стела. Тип оброчна плочка. Древните египтяни са ги поставяли в гробове и храмове. Записвали върху тях молитви, събития, дарения — такива неща.

Той вдигна камъка — беше висок около две педи — и го сложи на коленете си.

— Всъщност той доста ме развълнува. В надписа се говори за ирет нет Хепри — Окото на Хепри. Една от формулировките, които, изглежда, винаги свързват с оазиса, нещо като Устата на Озирис.