Скритият оазис

Подаде на Фрея фенерчетата и единия лост, взе другия и резачката за болтове и заключи колата. Фрея тръгна към храма, но той я спря и посочи наляво. Тръгнаха по една странична улица, минаха покрай едно вързано магаре и навлязоха в селото.

— Целият район е препълнен с пазачи — обясни тихо Флин, докато завиваха вдясно по друга улица. — Трябва много да внимаваме.

Цареше пълна тишина. Изкачиха се по тясна стръмна уличка и пак излязоха на пътя, на който бяха паркирали, но вече бяха почти на върха — сателитната антена за мобилните телефони им беше отзад и вляво, а черокито едва се виждаше в началото на склона вдясно. Пред тях, зад осеяна със смет занемарена площ, имаше ограда от бодлива тел. Зад нея се издигаха отломки от колони и порутени стени, не по-високи от раменете, а отвъд тях вече беше стената на самия храмов комплекс. Бледооранжеви прожектори осветяваха пазачи с черни униформи.

— Хасан казва, че тия типове са склонни първо да стрелят, а после да задават въпроси — прошепна Флин, докато я придърпваше към сенките. — Ако не внимаваме, може да свършат работата на Гиргис вместо него. — Огледа терена, изчака да види и точния маршрут на пазачите и посочи. — Ето там, веднага след като онзи се обърне. Там можем да се промушим под телта и ще се скрием в развалините. В момента, когато се обърне пак, ще влезем през вратичката в ъгъла и ще стигнем до колонадата на храма.

— А ако ни видят?

Той само сви рамене, като че ли искаше да каже: „Да се надяваме, че няма“. След трийсетина секунди я побутна с лакът и тръгна. Фрея го последва по петите.

Бързо прекосиха занемарения участък, провряха се под телената ограда и се спотаиха зад една кирпичена стена. Чувстваха се ужасно открити, тъй като прожекторите заливаха участъка със светлина, а прозорците на отсрещните сгради бяха обърнати право към тях. Затаиха дъх в очакване на викове и тропот на крака. Никой обаче не ги бе забелязал и след още трийсет секунди Флин надигна глава, огледа района и махна на Фрея да продължат. Притичаха приведени през развалините и се мушнаха през тясната вратичка в стената около храма. След още четири крачки излязоха на успоредната на осветената от прожекторите предна част на сградата тераса.

— Мълчи — прошепна Флин и дръпна Фрея зад първата от монументалните колони.

— Какво си мислиш, че се каня да направя, по дяволите? — измърмори тя. — Да започна някоя ария?

Заослушваха се за признаци, че някой ги е забелязал, после тръгнаха към зейналия черен триъгълник на храмовия вход, като притичваха от колона към колона. Сенките им — дълги и чудовищно деформирани — се плъзнаха вляво по осветените от прожекторите стени, преди отново да се скрият зад поредната колона. Имаше един мъчителен миг, когато стигнаха колоната до самия вход — Фрея се спъна и изпусна лоста на каменния под. Дрънченето като че ли изпълни нощта. Те замръзнаха в сенките. В двора пред храма отекнаха стъпки, приближиха се до самия перваз на терасата.

— Меен? — чу се глас само на два-три метра от тях. — Кой е там?

Те стояха неподвижно, не смееха да си поемат и дъх. Ако пазачът се качеше на терасата, сто на сто щеше да ги види. За тяхно облекчение той си остана долу. Повъртя се още малко и накрая — убеден, че няма нищо нередно — си тръгна; стъпките му постепенно се отдалечиха. Флин изчака да заглъхнат съвсем и внимателно надникна иззад колоната. Нямаше никого. Подаде на Фрея и своя лост, стисна резачката, пристъпи към металната врата, с която бе затворен входът на храма, и преряза катинара — резачката мина през метала като през сирене. Флин отвори вратата, хвърли още един поглед към двора и помаха на Фрея да дойде. Щом влязоха, затвори вратата.

За миг само стояха, поемаха си дъх и се ослушваха. Нищо. Флин подпря резачката на стената — тя си беше свършила работата, — взе единия лост и едното фенерче от Фрея; светна го и я поведе напред.

Намираха се в зала с каменен под, отляво и отдясно имаше двойни редове дебели като дървета колони с височина осем метра. Всичко — стените, колоните, таванът — беше покрито със сложна плетеница от йероглифи. Фрея също светна фенерчето си и направи кръг с лъча. Преди години се беше гмуркала нощем в един коралов риф край Тайланд; тук изпитваше същото загадъчно подводно чувство. Лъчът на фенерчето цепеше мрака и осветяваше любопитни форми и образи: фигури с човешки тела и глави на животни — ястреби, лъвове и чакали, — фреска на човек, коленичил и вдигнал молитвено ръце; три глави на статуи, поставени в ниша на стената, с взрени безизразно към сенките очи. Имаше и цветове — червено, зелено и синьо, — мярваха се за миг, преди да изчезнат в общия сив тон.

Прекосиха залата и влязоха във второ обширно пространство, изпълнено с гора от украсени колони — дори за необученото око на Фрея беше ясно, че резбата тук е с много по-високо качество, отколкото в предишното помещение, йероглифите бяха барелефни, а не издълбани, образите бяха по-детайлни и по-фини. Стълба от лунни лъчи се спускаше от прозорец на покрива високо над тях. Иначе всичко тънеше в мрак, толкова гъст, че беше почти осезаем.